автор: Albatros

... седемнадесетгодишен, як за трима, тъп за сто,
тъжни стихчета не пишех, свирех с крушово листо,
със мустачките наболи, ангел с дяволски крилца,
бях си луд за три околии с прилежащите селца,
нощем в лунната пирога мятах се на абордаж! –
и растях – дете на Бога, там – на варненския плаж,
бяха гаджетата мои, клех им се в любов до гроб,

хълтах в острите завои, не признавах знака „Stop”,
ветролеех черни къдри, опнал на мелтема гръб,
листех книгите премъдри и потъвах в тиха скръб,
от момченцето – тъй сладко, днес се сипе само прах,
някак леко, безвъзвратно, слава Богу! – остарях,
страсти, страхове и скърби ги отсвирих току-що! –
лудостите си загърбил, чакам следващите сто!