автор: pastirka

Широко съм три мъжки педи само.
Прегърнати, на мене спяхте нощем.
Възглавница бе неговото рамо.
И за мечти намирах място - още!

Аз виждах как завивката обгръща
спокойно двама, плътно ви завива
Ваш дом бе стаята от чужда къща,
но в нея чувствах колко сте щастливи.

Детето ли живота преобърна?
В душата слънчев ъгъл му избрахте.
То с бебешкия плач, уви, не върна
това, което преди него бяхте.

И рамото започна да убива,
въртяхте се, за вас бях вече тясно.
Пастелна грижа изрисува в сиво
лицето на деня. Кристално ясен

бе изборът мъжа да купи спалня.
Домът – най-сетне ваш – това изисква.
И в лустрото на новата реалност
не знаех моя милост как се вписва.

Поставихте ме в кухнята, да може
и някой гост случаен да приспива.
Аз в нощите безгласно се тревожех
какво от обичта е още живо.

Дочух ви да се карате. Порасна
и излетя от родното огнище
синът ви. Дом за двама търси - тясен,
но в който никой да не пречи с нищо.

В легло широко се заспива трудно.
Тежат му мислите от двата края.
Забравихте какво е да целунеш
тревогата на другия. Безкраен

е писъкът на нощните секунди,
минутите са кървави крушета.
Легнете пак на мен, ако сте будни,
за вашата любов да ви подсетя.

И точката на допир потърсете.
Запомних как не можехте без нея.
Не съм учител ваш, но позволете
аз чувства да запаля и ви сгрея.