автор: Optimist

Чудих се к`во да го правя този ден. Пуснах теле_видението. Новините - същите като снощи. А времето обещава да е хубаво. Все още чудейки се, влезнах да си перна един душ и да се обръсна. Туй не толкова от нужда, колкото от нямане какво друго да правя. Излезнах и...пак същото. Така не може. Посегнах към телефона да се обадя. Гледам, някой вече ме търсил.
А аз на този някой щях да въртя (макар че вече не се върти а се натиска). Та, въртя или натискам, кой както предпочита. Чу се глас. Питам - и сега к`во?
- Нищо, каза някой-ът.
- Добре де, к`во прайш?
- Возя се.
- Да не питам повече ли?
- Питай, питай!
- На к`во се возиш, тогава?
- На лифт.
- Ти па! Намерила на к`во да се вози! То вярно, че най-малко друса.
- Няма ли да ме питаш къде отивам?
- Ще.
- Питай де.
- Къде отиваш?
- На Витоша.
- Каква изненада! Отиваш с лифт на Витоша, а? Егати!
- Не искаш ли и ти да дойдеш?
- Що не ме попита по-рано ами като си вече на половината път?
- Обадих се да попитам ама никой не вдигна и реших, че ще ме потърсиш обратно, като видиш че съм те търсила.
- Нали това правя.
- Е, ще дойдеш ли?
- Ми откакто съм станал се чудя какво да правя днес. Познай дали ще дойда.
- Взимаш едно такси и отиваш на симеоновския лифт. Качваш му се и слизаш на Алеко. Преди да потеглиш с лифта нагоре, обаждаш ми се да знам горе-долу кога ще пристигнеш.
- И к`во ще правим?
- Ще ходим.
- Добре. Смятай ме горе.
Веднага престанах да се чудя. Облякох се, обух се и тръгнах за Алеко. Лепнах таксето веднага. Лифта и горе. Колко му е!
Снимките от днес
Това е линк, ама никой няма да ти пее или свири, нито ще трябва да четеш каквото и да било. Ще те закара да видиш снимките от днес ако искаш. Ако не щеш - няма. И аз не обичам линкове, но пък хубавото им е, че не си длъжен да ги кликаш.

Продължение на това до тук:
- Хубави снимки. Както винаги. Най ми хареса кучо.
- Има хора радващи се и на такива снимки. Като никой друг не им показва по-хубави от това, което искат да видят, кефят се на моите.
Напоследък обаче много често ми попада погледа на "българска работа" и ме обзема безсилие, давайки си сметка, че няма да доживея да видя промяна. Изпусната държава сме...
Кучо ми направи впечатление с козината си. Пази хотел / ресторант Морени и спи навън. Муцуната му беше като на павиан. Беше станал и се беше обърнал с гръб към мен, лаейки приближаваща се група хора. Подсвирнах му да се обърне, да го снимам в "анфас" ама не искА. Като няма анфас и профил върши работа.

Тогава си помислих колко бързо природата поема грижа за животните да оцелеят. Помня един познат държеше навън домашен пудел. Зимата козината му ставаше като на овца. Не мож го позна че е пудел.

"Бе де ги намираш тези ... някой?"
Не аз ги намирам а те мен. Покрай тия снимки...току оставят бележка...помниш ли ме? При това близки приятели били навремето. Започваме от там от където сме прекъснали.

Много се изкефих, когато двама българи ми се обадиха от Калифорния. Един след друг. Бяхме в Италия заедно, в лагера. И двамата биеха на очи. Единият беше типичен американски студент - канадска ливада и очила. Но и физиономията му беше на американски студент, каквито ги показваха на снимки в американското посолство, на витрината.
Другият - съвсем плешив, но такъв английски говореше, че ми зачуди организма. Зачуди най-вече защото разбираше ди джеят на радио Люксембург. Това беше най-бързо говорещият ди джей в света на ди джеите. От тези които аз съм слушал, де.

И сега представи си, от тогава нито сме се виждали, нито сме се чували. Не знам как, единият попада на галериите ми и ми пише писмо. Обажда се и на другият, който също ми пише писмо. Този дето приличаше на канадски студент се оженил, има две дъщери, оженил и двете и вече има внуче от едната. Станал парче началник в компанията си и прави тигели между Сан Диего, където живее, Сан Франциско, където работи и Сингапур, където имат клон. Другият пък живеел в Сиатъл. Работи за Боинг. Той също се оженил. Родила им се дъщеря. Сега обаче бил разведен. Дъщерята пораснала и се отделила. Имах усещането, че животът му не вървеше както би искал.