автор: Patrizzia

Пак мислите са повесма – висящи,
разнищени до вътъка вини.
Бездомна съвест по душата дращи,
какво ли би могла да промени?

Издигат тънка стълба – до небето,
красиви безполезните слова.
И сякаш само още миг... И ето,
достигам Бог... Химера е това.

Объркани конци преде съдбата,
и нишката се къса, докъде,
простира се мъглата – непозната
и отговора кой ще ни даде?

И думите ми, пилигрими боси,
загърнали конопени расà,
в молитва вплитат хиляди въпроси,
човеците от Бог ли са. Не са!

Скучаещ дявол дърпа им конците,
а не е лично Луцифер дори.
В душата на поета въглен скрит е,
крилата си той тази нощ гори.

Защото знае – луд пожар ще лумне
и пътя за слепци ще освети...
Прости им, Боже, алчни и безумни!
Молитвата ми чуй и им прости!