автор: Optimist

Кармел, Калифорния. Преди мен, на гости тук е била Марианката. А тя живее в Рено, Невада. Не точно в града, но достатъчно близо да се смята, че живее в Рено. Когато е станало време да пристигна аз, Марианката е трябвало да си обере крушите и да си ходи.
Понеже пък на нас ни е предстояло пътуване до Нюпорт бийч а кучето няма кой да го гледа, Марианката го е взела със себе си с уговорката, че след връщането ни, при пръв удобен случай, аз ще ида до Рено да взема кучето и да го върна обратно. Така се е заформила идеята. Та ето защо.

Мариана е възрастна българка от Хюстънското ми обкръжение. След Хюстън, преместиха се със съпруга си и синът им да живеят в Атланта, Джорджия. Там съпругът се разболява от рак и скоротечно умира. Синът им си вдига чуковете и заминава за Рено, където започва работа като крупие в едно от казината. Майка му продава къщата си в Атланта и се мести в Рено, да бъде близо до синът си. Синът обаче се оказва нехранимайко. Напуска работа защото не можел той такава работа да работи. А си е докарвал добри пари. Заплата, бакшиши...добри пари! Било му е обаче по-лесно да не работи, да живее без пари в новозакупената къща от майка му и да мечтае за живота за който бил създаден – да променя света към по-добро (чрез избиване на половината му население). Беше се увлекъл по някакви секти, на които първо трябва да оставиш всичките пари които притежаваш. Както и да е, напуска Рено и заминава за някоя от каролайните. Там среща някаква жена с голяма дъщеря и решава да се ожени за нея (за майката).
Майка му – Мариана – има пари оставени от успешни инвестиции на съпруга си, но е доста стисната и не пуска на сина си повече от $3000 на месец. Ако не му стигат, да се фане да работи. Така разсъждава. Синът – някакъв неудачник, при гостуването му в България преди няколко години, да посети роднини на баща си, вече 25 или 26 годишен, водят го на курва да го обезчести. Това да имате представа, че е бил неудачник отсекаде. Толкова за Марианката. Страда милата, но няма как да й се помогне. Добре че поне е материално осигурена, поне за това да не бере грижи на стари години. Пачу пък е кучето. Официалното му име е „Чеде”. Така е регистриран. Защо му викат Пачу? Ами като бил малък се смеел като пача и от там, глезено, станал Пачу. Показал съм го като малък в една от галериите си. Ето тук
Снимката е от 2008ма година. Вече е пораснал и е станал като малко биче. Изглежда дебел, но не е. Всичкото е мускулна маса. Рунтав един. Като го галя, все едно галя малко агне. А като ме погледне в очите, имам усещането че ме гледа човек, нахлузил рунтава маска. Като ме видя, вече стигнали до къщата на Марянката, опика бетонната пътека от радост. А не ме е виждал повече от година. Такива са кучетата. Като се превъзбудят, не могат да се удържат и опикават наоколо. Но, преди да стигна до този момент, има още за писане.

Седмица преди да предприема пътуването, моята домакиня ме сънува. Аз карам колата а тя се вози на седалката до мен. Отиваме някъде. Като се обръща към мен да ми каже нещо, с ужас вижда, че главата ми е килната назад и настрани и съм с отворена уста. Умрял съм. Изправя се на леглото от ужас и не може да си поеме дъх. Това я загрижва до такава степен, че урежда друга една българка, доста по-млада, да ме придружава до Рено и обратно. Пътят е дълъг. Петстотин и кусур километра натам и още толкова насам. Да се редуваме в карането и изобщо за по-сигурно, да не съм заспял като карам, че този сън не й давал мира. На мен ми се искаше, така и така минаваме през Рено, поне да го изснимам. И друг път сме били на гости на Марянката. Няма да ми е за пръв път, но до снимане не се е стигало.Снимките ми от Рено, Невада
По-младата българка, която ще ме придружава, се казва с името на едно цвете. Ще я наричам „цветето” да не й се знае истинското име. На около 37 години е. Дошла е сама в америката преди десетина години. Оправно момиче. Има висше икономическо от България. Един път тука, докато работи успява да вземе и американска диплома по същата дисциплина. Обича да пътува и всяка година се записва да ходи на екскурзии било в Европа, било по Южна Америка. Добре кара автомобил. Чуствах се напълно сигурно докато караше. Устата й не спря да говори, независимо дали караше или се возеше. Тежко й е че е сама. Иска й се да си има съпруг и деца а времето й за това е на привършване. Не знае какво да прави, че да постигне каквото иска. А иначе работи и се справя с всичко. Барут е.
И няколко думи за колата. Cadillac CTS с 3.6 литра двигател. Точно кой модел от всичките, не знам. Не съм питал. Не ме е интересувало. Безнадеждно съм остарял с други думи. Много е удобна, бърза, мощна, сигурна и тиха. Всичко каквото ми харесва в една кола. Има много добра система за озвучаване. Докато пътувахме не стана нужда да пускаме уредбата. Както писах и по-горе, Цветето не млъкна, че да послушаме и малко музика. Затова пък времето мина неусетно, и на отиване и на връщане. Превключването от една скорост на друга ставаше неусетно, бързо ускоряваше и без никакво усилие поддържаше всякаква скорост.

Тръгването стана на време. В осем и половина се срещнахме на един паркинг, където Цветето остави своята кола, качи се при мен и потеглихме. С нея съм пътувал и друг път. Тя първа ме заведе в Монтерей преди време да го разгледам и изснимам. Също като мен се занимава с фотография и има доста по-скъпо Сони от моето. Прави по много снимки, но останах с впечатлението, че ги трупа на твърдия си диск и там остават в забвение. Може, също като мен, на по-късен етап да реши какво да прави със снимките. За сега обаче – нищо. На няколко пъти спирахме по пътя. Един път да заредим, един път да се източа и един път в Рено да обядваме и да го обходим. Беше топло, но не горещо. Все пак предпочитах сянката, където имах избор. Бяхме паркирали на „вале” паркинг в един хотел. В Рено, паркирането е без пари по принцип. Валето също е безплатно, но е прието да му се остави бакшиш. Мръднахме надолу по главната да решим къде да обядваме. В казината храната е най-евтина и прясна. Никъде другаде не може да се обядва с пържола в менюто за по-малко от 20 кинта. В казината е общоприето да струва между пет и десет. Ако храната е съчетана с представление, тогава е по-скъпо, но не много по. В Рено бяхме по обедно време и първото впечатление беше, че градът е пред закриване. Тук-таме жива душа по улиците. По-голяма група хора видяхме само пред една агенция за женитби. Имаше си опашка от чакащи. Там става най-бързо и с най-малко формалности. Но речеш ли да се развеждаш – ела да гледаш! Адвокати, разноски, делене на имущество, през нос излиза.
Агенцията за женитби
За обяд избрахме едно от големите казина. Не официален обяд а от бързите, на партера, в близост до дрънкането на машините. Кухнята трябваше да бъде японска, но си беше китайска. Готвачката беше жена, китайка. Цветето не помня какво си поръча. Аз – някаква супа със свинско. Като ми я донесоха на масата – взе ми се акъла. Голяма купа с поне един литър супа и две свински пържоли вътре в супата. Много пъти съм се хранил с китайска храна, но на такава супа не бях попадал. Пържолите бяха пържени и след това варени в едно с останалите неща в супата на висока температура. Много беше вкусно, не мога да се оплача, но ми беше странно някак. Поисках си отделно чиния в която да си режа от пържолите, докато с порцелановата лъжица си поднасях от супата. Накрая нищо не остана за чест на китайката – готвачка.

От там до Марянката имахме още половин час каране. Добре че имах навигатора. Без него не знам как бих се оправил. Намерихме адреса много лесно. Марянката се изненада като й се обадихме, че сме пред вратата на гаража й. Тя живее в затворена общност. Влиза се през двойна желязна врата, но първо, на няколко метра от вратата има малко нещо като компютор на който трябваше да й намерим името, да видим кой е кодът й, да й се обадим, че тя от вкъщи си да натисне бутонче, вратата да се отвори. Ние обаче заварихме вратата отворена и влезнахме без тези процедури.
На това място в разказа Пачу се опика като ме видя. Влезнахме вътре. Марянката ни показа кой в коя спалня ще нощува, оставихме си ръчния багаж и слезнахме в хола да се видим и кажем приказката.
Като се свечери, навън стана хладно а през нощта си стана направо студено. Изнесохме вечерята на масата отвън, под чадъра. Поприказвахме още, но като стана девет и половина, изнесохме се нагоре да спим. И двамата с Цветето се чуствахме уморени и един хубав, дълъг сън би ни се отразил много добре. На другият ден трябваше да станем и тръгнем рано. Цветето си имаше ангажименти започващи от обяд на следващия ден и искаше да се върнем навреме. На сутринта Марянката беше приготвила баница за закуска, с кисело мляко. Не беше от най-добрите кисели млека. Изглеждаше като да има желатин в него. Друго си е истинското кисело мляко. Иначе на вкус, като истинско с лек кусур. Както и да е. Няма и за това да се кахъря я!
Потеглихме да се връщаме в осем и половина. В един и половина си бяхме по къщите. Два пъти спирахме не само за Пачу да пика. Покрай него и аз. Цветето издържа до край. Чудих се на ум. Не я питах как става тая работа. Тя си знае.

Това беше.