автор: Albatros

... в увисналото ми небе бездомен облак парцалее,
дим от опушено кюмбе ми стелна вятър ненадеен,
уж, беше тъй голям светът, а го обходих само с мисъл,
и днес – загърбил своя път, на къщичка ми замириса –
на дворче с орех и асма, на скришни бабини килери,
и жив е споменът, нима? – за малкото момче Валерий,

ще видя дрипавия плет със накачулените грънци,
и как реката буци лед троши под мартенското слънце,
и щъркелите, може би, на бряста с клюнове ще тракат,
ще милна влажните върби, разпуснали коси във мрака,
и – уж, бе псето ми от сой, но вече не ръмжи на вълци –
завръщам се – и няма кой да ми рече – добре дошъл си.