автор: YOTOVAVA

Живях в бездънната ти тишина,
която ме изправяше на нокти.
Но не намирам в себе си вина
че твоят ден търни от безпокойство.

Мълчах с години, кътах всеки вик
и бранех го от поглед любопитен.
Бездумието си превърнах в щик –
със който да пронижа дълбините.

И срежа ли усуканата връв
в подножието топло на езика,
ще плисне изгревът – ранен до кръв,
от болката навярно ще извикам.

Пресипне ли от крясъци нощта –
не ме очаквай – няма да се върна.
Бях птицата, която отлетя
от клетката на твоята безмълвност.