автор: Milanov

Толкова съм зле, че не помня в кой век се разхождам. Мигам, мигам и се питам: „Тази в леглото любовницата ли е или жена ми?“ Но чувам как тя негодува: „Ти бе, дърво пияно, защо преди години ме метна по гръб и деца ми направи? А сега си мек като вита баница…“
Слушам аз и мълча. От нощта нищо не помня! Е, в ранната вечер знам, че ми се подари дамаджана домашно вино. Поглеждам към нея, а тя на санитарния минимум… И си казвам: „Върви на зазоряване. А отсреща е жена ми и иска да се отчитам…“ Погалих я, а тя кротува. Запалих мотора и тръгнах да се извинявам. Хареса й и продължи да ме хока – докато свърших. После уж захърках, но я гледам как прегръща стъклото и му нарежда: „Ти, съкровище, си моето избавление. Любовта ми към този идиот само ти ще спасиш! Влезнеш ли под кожата му, колкото пъти душата ми мерак я подгони, все си го яздя…“
/Източено в деня и от бъклицата на Трифон Зарезан/