автор: Albatros

Приличаме си с уличните котки! –
когато стърже вън студът с ренде,
в Поезията – къщичка без покрив,
и аз се скривам – от немай-къде.

Във своя скут с бездомно котараче
понякога съм истински щастлив! –
защото то – с най-острото мустаче,
ми пише всички римички с курсив.

Понякога ме гледа то накриво.
Така и не разбрах до днес защо.
Научих го да пие светло пиво! –
три бирички ми глътна току-що.

И нощем, щом се опна на матрака,
във ямб, дактил – и често във хорей,
събужда ме – не знам защо? – и чака
да ми рече: – Писателю, здравей!

Изчезне ли, на мене ми се плаче
във къщичката без таван и под.
Това бездомно мое котараче! –
което аз прегръщам цял живот.