автор: Albatros

... прозорецът на малката ми стая е винаги отворен към света.
Облегнат на перваза, си мечтая – или пък светла книжица чета.
На гълъба троша коричка хлебец, за кучето е снощното кюфте.
След залеза на витошкия хребет нарамих кротко пътя към стоте.
Е, не натрупах три торби жълтици, без тях ми е по-хубаво така.
Живея в сговор с хорица и птици –
и свидна ми е всяка живинка.

Те, моите желания, са скромни, на първо място – да не сторя зло.
Да приютя нещастния бездомник, бохча да му постеля – и легло.
Съгледа ли ме просякът пред храма, и сетното си левче да му дам.
С аверите да сръбнем двеста грама, че писна ми да пия вечно сам.
Човече, в миг на радост или горест вдигни очи от тъпия дисплей?
Поспреш ли се под моя бял прозорец,
аз тихичко ще ти река: – Здравей!