автор: Albatros

До днес едно не смогнах да реша, как да превърна този свят във къща,
че да му вдъхна шепичка душа? – пред моя Господ Бог единосъща,
ключето под черджето призори за някой друмник с обич да подпъхна,
ако е мръзнал нейде вдън гори? – да се загърне с дрехата ми връхна,
в постелята ми кротко да преспи, юнак във младост и във сила мъжка! –

и да си кипне чайче от липи в джезвето ми с изкъртената дръжка,
понеже нямам сърма, ни сребро, не трупах във килера златни крини,
да сторя пътьом всекиму добро, че то – доброто, пукнат грош не чини,
в котлето си да топна стрък цветя – в стайчето да дъхти на хризантеми.
И някой ден – щастлив, да отлетя! – щом слезе Бог душата ми да вземе.