автор: Albatros

... все по-често се заглеждам в тримата си синове
с бяла бащинска надежда – ден да храни векове,
ред по редом са ми расли, яки, светли, тъй добри! –
с мен – от детските си ясли, цял ден къртят канари,
невъзможни, нелогични! – в свят, така необясним,
бяха ли щастливи птички с мене? – развейпрах и дим,
сякаш на шега ги возих с мен – като на цирк и плаж,

в тъй жестоки коловози към поредния мираж! –
литнаха – от мен далече – пръснаха се по света,
аз не съм им нужен вече с ужаса! – да съм баща,
в дълги зими, гладни доби овършах си дните с трън,
да запомнят хляб и обич, блага песничка за сън,
гледам си ги – светла челяд, трима братя, брат до брат! –
както Господ във неделя гледа своя малък свят.