автор: Albatros

Ще ти напиша някой ден писмо –
за птиците, летящи към Египет.
Как мръзне котарачето – само́,
и в двора чака пролетния припек.

И как – надянал маски на уста,
светът от страх и ужас си трепери.
А аз плета, разплитам – пак плета! –
кълбенцето с надежди на Валерий.

И как топи се снежният човек
от болка пред връхлитащата пролет.
От въгленчето в погледа му мек
аз шепа топлинка за теб измолих.

Доде в олука вятърът хрипти
като болник със бронхиална асма,
къде си – ще се питам, – как си ти? –
все по-далечна и все тъй прекрасна.

Как сядам на градинската кашпа
и – да те зърна, цял ден си мечтая,
парфюмчето ти с мирис на липа
отново да ме възнесе към Рая!

Чети го туй объркано писмо?
И – моля те? – за мен недей да плачеш.
Написа ти го с Обич – мотамо! –
премръзналото твое Котараче.