автор: felisia

Ледът рисува с тънка четка по стъклата.
Картината му бавничко расте.
Покрива половината прозорец,
на заден фон е сивото небе.
Кръвта замръзва в хладните прегръдки
на този дълъг, скучен ден,
по вените ми лазят бавно тръпки
но не любовни, а от лепкаво безтебие.
А вятърът е зъл с дърветата и птиците.
В очите му бодат прашинки,
които сам завихря от инат,
а после тайно плаче от злините си.
Опитва се да бъде тих и кротък,
да се стаи под шипковите храсти,
за мъничко опитва да заспи
и да сънува топлите ми ласки.
Душата му е много изморена
от бури, урагани и метежи
и хладни устни на челото ми е сложил,
замръзвам само, като ме погледне.
А той така мечтае да го стопля,
да ме притисне в бясната си гръд
самотен е, че кой обича вятъра
и кой не му обръща гръб.
А аз мълча и в мислите ми тупка
една трвожна и печална гледка,
представям си го как се свива сам
и го завивам с моята жилетка.
И няма да го пусна да си тръгне.
Когато се почувства приласкан
той сам ще си надвие бурите
и няма да е вече ураганен.
Ще дремне в скута ми за кратко.
Ще се събуди много, много топъл,
очите му ще са зелени и прекрасни
в косите му ще има млада пролет.
Навън небето ще е ясно.
Нощта ще бъде влюбено смирена
и само аз и моят южен вятър
ще се разпадаме до атоми безвремие.