автор: mitkoeapostolov

Наскоро гледах предаване с канадската комедиантка Катрин Райън. В него тя използва израза toxic masculinity (токсична мъжественост), за да опише поведение на източноевропейски майстор, който отказва да покаже чувства. Словосъчетанието ме впечатли, защото в контекста, в който беше употребено, описва 80% от мъжете, които познавам в България.
Токсичната мъжественост е роля, на която се учат момчетата в повечето страни по света. Още от деца им се вменява, че винаги трябва да са силни и никога не трябва да показват чувства. На възрастните се натяква, че имат строго определена функция – да се оженят, да направят деца, да носят пари в семейството, да купят и поддържат кола, да осигурят техническата поддръжка в дома. Като престижен бонус се възприема да пият много и да имат любовници.
Според повечето хора корените на токсичната мъжественост могат да се намерят още в обществения строй на ловуване и събиране. Мъжете е трябвало да проявят своята физическа сила, за да се справят с диви зверове и враждебни племена. Всяка слабост от тяхна страна е можело да доведе до смърт на индивида или цялата група. Тази динамика продължава да бъде кодирана в мъжете в продължение на хилядолетия. В последния век, обаче, човечеството постига безпрецедентно техническо развитие, което напълно измества фокуса от битките със зверовете и войните. Днес всеки човек, без значение дали силен или слаб, мъж или жена, може да унищожи всеки звяр или враг само с натискането на едно копче. Проявата на емоционална слабост не би довела до смърт на никого. Защо тогава продължаваме да я отричаме и да възпитаваме момчетата да бъдат безпогрешни и силни?
Едно от обясненията се крие в режима на управление. По време на комунизма например, България е била силно военизирана държава, с огромен военен отрасъл и стотици хиляди военнослужещи. Еталонът за поведение е бил силният мъж. Последствията от този свръхестествен фокус върху крайната мъжка сила се проявиха в първите години на прехода, когато физическите герои на комунизма се превърнаха в корумпирани капиталистически мутри, които постоянно натрапваха своята мъжественост чрез показно пиене, биене, третиране на жените като материални вещи и ежедневни убийства.
Моят пръв сблъсък с токсичната мъжественост беше моят баща. В детството ми той никога не изказваше чувствата си с думи. Любовта му се изразяваше в набавяне на храна за семейството и осигуряването на материалното оцеляване (което не е малко). Тъй като работеше като военен беше решил, че ще ме прави войник, съответно вкъщи винаги цареше военна дисциплина. Всяка моя слабост беше отбелязвана пред семеен съвет от възрастни, където трябваше да давам обяснения за поведението си. След тези събития лачех и трупах вина в себе си.
В семейството всеки имаше строго определена роля. Баща ми играеше мъжката, а майка ми женската (тоест готвеше, переше, чистеше и се грижеше за децата).
Не се учудвам, че мнението ми за света, когато бях на осемнайсет беше, че белият хетеросексуален мъж е жертва на феминистки, анти-расистки и педерастки организации, които се стремят да вземат цялата власт в света с цел да го унищожат. От себе си очаквах да се оженя, да имам деца, да осигурявам тяхната прехрана и техническа поддръжка, докато жена ми готви, пере и чисти. Какво можеше да се обърка?
Всичко, както се оказа съвсем скоро. Освен, че бяха привърженици на традиционните роли в обществото, родителите ми също така бяха израснали с комплекса, че тяхното дете трябва да извърши нещо велико, за да заслужи любовта на семейството и народа си. Когато великите неща били в Съветския Съюз, баща ми учил там. В края на деветдесетте великите неща изглеждаха в САЩ и така аз се озовах в Америка.
Какъв шок ме очакваше тук. Бях дошъл да изкопирам формулата за успех на най-богатата държава в света, която мислех, че ще науча в учебниците по икономика и в последствие на Уолстрийт. Вместо това заварих едно общество без ясно изразени роли, мъже които готвят и чистят, жени, които спортуват и вършат материална поддръжка.
Като запален футболен привърженик, израснах в съблекални и на стадиони, където най-голямата обида бяха думите „педерас” и „путьо”, а висшата човешка ценност физическата мъжка сила. Ултрасите на любимия ми отбор често спираха момчета по улиците защото изглеждат прекалено женствено и ги биеха или убиваха. Какъв беше шокът ми тогава, че в САЩ любимият ми спорт, най-мъжкият спорт, европейският футбол, се практикуваше най-вече от жени и се считаше за женски спорт. Закърмен с традиционното “ich Bulgar” не се посвених да докажа на новите си американски познанства какъв истински мъж съм, като гледах мачове по телевизията и крещях „the referee is gay”.
Учудването ми нарасна, когато края на първата година някои от приятелите ми започнаха да ми споделят, че са хомосексуални. По-кротките от тях просто зарязах на мига, а за по-буйните организирах група за побой. За мой късмет, единственото момче, което се нави да ми съдейства се отказа в последния момент.
Втората година се влюбих в една американка. След няколко месечна връзка тръгнахме да се женим. Преди сватбата тя ми призна, че е бисексуална и е имала връзка с жена преди мен. „Тази ще вземе да ми роди някои педераси” – казах си – „дето ще трябва после да ги изгоря”. И я зарязах.
Америка пък заряза мен и не ми даде виза да остана. Върнах се в Европа. Всичко трябваше да си дойде на мястото. Дори в Западните държави, ролите си бяха такива каквито ги познавам. Вместо да се успокоя, че се връщам към нещо познато обаче, напълно неочаквано изпаднах в депресия.
Липсваха ми свободомислещите американци, които позволяват на човек да експериментира с живота си, да се развива, да греши, да бъде различен. Почувствах, че все едно някой е нахлузил усмирителна риза върху душата ми. Добре познатите заучени роли започнаха да ме отвращават.
Открих, че обичам да готвя, че нямам против да пера и да чистя. Започнах да ценя жени с интелект, които не се държат по сценарий, а разсъждават върху конкретната ситуация; жени, които могат да ми бъдат партньори, а не слуги.
И какъв ужас, такива жени около мен вече почти нямаше. Почувствах се като главния герой от филма District 9, който от преследвач на извънземни се превръща в извънземно (или по-свързано с нашата култура и моето име – свети Димитър, който от преследвач на християни, се превръща в християнин). Не само не намирах разчупени женски модели на поведение, ами ми се струваше, че повечето жени активно участват в отглеждането и развитието на токсичната мъжественост. Нещастни в брака си, потиснати от липсата на любов и уважение, те прехвърляха всичките чувства върху децата си.
Резултатът, който виждах в повечето случаи беше ужасяващ – малките момчета развиваха токсична връзка с майките си. Така с годините се превръщаха в роби на незадоволените им амбиции. Когато влизаха във връзки, използваха момичето като сурогат на майката. В резултат съпругите им не се чувстваха обичани, раждаха момчета и прехвърляха върху тях незадоволените си любовни нужди.
Не случайно напоследък ми се случва да контактувам с много мъже, които имат нужда от месеци или години на самуване, за да си изяснят объркването, което струи от отношенията им с противоположния пол. Много от тях се страхуват от жените. И до днес баща ми изпраща сексистки шеги и когато обсъжда жени със свои приятели изтъква колко страшни и незаслужаващи доверие са те. Това не ме учудва, като се има в предвид, че любимият израз на собствената му майка (моята баба) беше – „жената е като прасе в кочина, постоянно рови да намери слабо място в дъските, за да ги строши”. Често чувам от образовани мъже, че е най-добре за един мъж е да си намери проста жена, та да му е мирна главата.
Темата е много скъпа за мен не само защото обичам дървените философии, а защото токсичната мъжественост разби мен и моето семейство. Дядо ми (бащата на баща ми) се хвърли под влака в следствие на заболяване от Паркинсон и постоянните натяквания, че се оплаква прекалено много и не се държи като мъж. Баба ми (майката на баща ми), същата с теорията за жените и прасетата, полудя след тази трагедия. Баща ми, след като двайсет години опитваше да построи казарма вкъщи, попадна в катастрофа, от която оцеля след дванайсет животоспасяващи операции (благодарение на които омекна и спаси връзката си с останалите членове на семейството). Другият ми дядо (бащата на майка ми) почина от цироза в следствие на алкохолизъм развит само за няколко години, защото след пенсията загуби престижа и силата на високата си позиция в комунистическата партия.
Като учител наблюдавам, че малките момчета са много по-чувствителни от малките момичета. Те плачат повече, много по-привързани са към майка си, изискват постоянно внимание. С годините, всички съобщения, които получават от обществото са, че това не е приемливо. Така мъжете започват да потискат слабостта и чувствата, които имат, докато ги натрупат в токсични количества, способни да унищожат човешки животи. Нека погледнем само заглавията от пресата през последната седмица: „Мъж преби жена си до смърт”, „Осем момчета нападнаха свой съученик заради момиче”, „Мъж закла съсед заради шум”.
Затова се обръщам към всички български родители – нека дадем шанс на българските момчета да се развиват здравословно, като не се ограничават в играта на невъзможна роля, а имат свободата да експериментират със способностите си, да показват слабост и да демонстрират чувства, за не да завършат живота си с цироза, да пребиват жена си или да живеят в отчуждено семейство. Това зависи от вас – начинът по който се държите помежду си, ще е първият, който децата ви ще изкопират в техните връзки.
В своята комедийна програма, Катрин Райън отбелязва, че повечето мъже се стремят да станат някого, а повечето жени се стараят да намерят някого. Никой не е в мир със себе си. Затова българите бягат. Първо от себе си, после от семейството си и накрая от държавата си. Това е динамиката, която отчуждава и унищожава хората. Еволюцията поощрява най-адаптивните, а не най-силните (вижте динозаврите например). Ако желаем да оцелеем като общество или ще се променим, или ще изчезнем.