автор: lirik1

И наоколо счупени ребра на скелети от думи
нанизани в простира на света
сенките се криеха зад силует
на невидима жена
загърната
с воала на тъмносинята мъгла.

Мачтите обрасли в раковини свиреха
с уста и с пръсти
"Одата на радостта".
В нелепо
и фалшиво скерцо
амфори
танцуваха със статуи.
Съдба!
---
Там бях. Видях Луната на Онегин и Татяна.
Любовна среща в гънките на старостта.
С прозрачност ме заливаше, простете,
аз не пиех светлина.
Пиех своето дайкири от минало неразредено!

Просто бях един отлив, а тя - луна на разсъмване.