автор: marathon

„Ало! Добър ден! Господин Айсфелд? Много ми е приятно! Да, точно така е посочено и в телефонния указател: Айсфелд, Хорст, Кройцбергалее 31, телефон 361 17 19. Аз ли? Коя съм аз? Не, господин Айсфелд, не мога да ви кажа веднага името си. Животът ме е научил да бъда предпазлива и недоверчива. Статистически погледнато неприятните изненади са с няколко процента повече от приятните. Моля? Ах, господин Айсфелд, как можете да ме наречете „досадница“? Та ние все още разговаряме, разбира се, ще ви кажа нещо и за себе си, просто не исках да рискувам с едно прибързано и необмислено запознанство... Имайте търпение, господин Айсфелд... Ало? Господин Айсфелд!? Ало? Моля ви... Моля ви, не затваряйте!...“

Колко жалко! Седмият ми безуспешен опит за днес да осъществя нормален телефонен разговор с някого. А господин Айсфелд имаше толкова приятен глас... Какво мога да направя? От ден на ден все повече се убеждавам, че не само аз, но и хората около мен са станали страшно недоверчиви и предпазливи относно всякакви случайни запознанства. Особено, ако им кажа, че имам техния телефонен номер и адрес от телефонния указател, тяхното желание да разговарят отслабва, те загубват всякакво любопитство и интерес, по гласовете им се познава, че са разтревожени, неуверени, че се чувстват уязвими, защото тяхното лично пространство е нарушено. Предполагам, че повечето от случаите на прекъснати телефонни разговори, които съм имала, се дължат на погрешно тълкуване на моите намерения. Навярно хората се страхуват да не би да бъдат измамени. И с право! Аз също се страхувам. Но въпреки това през живота си никога не съм прекъсвала телефонен разговор по средата.
Всъщност, случи ми се веднъж да ми се обадят анонимно от някакво списание. Ако не се лъжа, беше „Фокус“. Жената беше много мила и ми обясни, че не се интересува от моето име, а само от годината на раждане. Разбира се, че аз й казах друга година. Имаше ли някакво значение? Това, което се очакваше от мен, бе да споделя моето мнение, като отговоря на въпросите, които тя ще ми зададе. Била получила цифрите от моя телефонен номер по математически път. За първи път чувам такова нещо, но въпреки това се съгласих да участвам в анкетата. Въпросите й бяха свързани с Бундесканцлера, с различни партии, имена на политици и прочие подобни. Доволна ли съм от управлението им и за кого бих гласувала, ако изборите бяха днес. Отговорих, че аз не се интересувам от политика и някои имена на министри и лидери на партии чувам за първи път. За тази информация, разбира се – благодарих. Не исках да разочаровам госпожата от „Фокус“, извиних й се и я помолих да почака малко. Излязох от вкъщи, отидох и започнах да звъня на съседите – господин Мунд и госпожа Тугенд. Господин Мунд е чиновник, интелигентен на външен вид, учтив и сериозен човек. За госпожа Тугенд съм имала само най-добри впечатления. Те навярно можеха да помогнат на госпожата от „Фокус“. Но за нещастие и двамата бяха отишли някъде. Върнах се обратно, взех телефонната слушалка и казах, че не мога да помогна, защото и съседите ги няма. Тогава госпожата продължи да настоява и предложи да чете въпросите съвсем бавно и отчетливо, а аз да отговарям само с „да“ или „не“.
– Уважаема госпожо – казах аз, – съжалявам много, но аз не мога да ви лъжа. На тези въпроси може да отговори само човек, който има поглед върху нещата.
Госпожата започна отново да настоява. Допитването било напълно анонимно. Аз й казах, че не искам да давам невeрни отговори. Тогава тя започна да ме обвинява, че съм й нарушавала математическия ред за избиране на телефонни номера и да ме моли да се съглася. Проваляла съм й анкетата!
Много трудно стигнах до решението да прекъсна телефонния разговор. Беше ми жал за госпожата от „Фокус“, но нямах друг избор. Аз бях се опитала да направя каквото мога, но тя не разбираше моите основания за отказ от участие в нейното допитване. С некомпетентните ми отговори можех да дам погрешна статистическа представа по много важни въпроси. Още преди да прекъсна връзката, си я представих как трепва от изненада и, невярваща на случващото се, как продължава да повтаря: „Ало! Ало!“ От подобни прекъсвания човек губи вяра в хората, става по-недружелюбен и по-недоверчив към другите. Дори, когато звъня на моите телефонни събеседници, те винаги в началото изричат едно стържещо и студено „да“, което всеки момент може да експлоадира от напрегнатост, ако те не разберат достатъчно бързо кой е отсреща и какви са неговите намерения. В това „да“ няма нито любопитство, нито приветливост. То просто означава: „Тук съм. Е, и?“ То е като острие на нож – заплашетелно насочено към ухото. Едно метално „да“, изречено едва ли не от машина. След едно такова „да“ аз загубвам поне двадесет процента от желанието ми да разговарям. Затова предпочитам да звъня на непознати. Те поне не могат да ме разочароват. Ето, отварям наслуки телефонния указател. Хойпел, Марио, „Грюневалдщрасе“ 24. Така... седем... осем... да... осем... четири... нула ли е това?... да... три, шест... Не виждам добре. Трябва да сменя очилата...

„Господин Хойпел? Добър ден!... Не, не звъня във връзка с обявата. Съжалявам, господин Хойпел. Не, не се нуждая от автомобил. Говоря малко странно?... Да, господин Хойпел. Така е! Разтревожена съм и ми е необходима помощ. Не, господин Хойпел, не се познаваме. Разбирате ли, господин Хойпел? Аз съм на мнение, че в днешно време човек може да се довери единствено на друг непознат човек, като разговаря с него по телефона. Никакви посещения, никакви притеснения. Само два гласа, които разговарят. Да, да... Много точно забелязвате, господин Хойпел! Има известна романтика в една такава телефонна връзка. По този начин хората могат да общуват съвсем безкористно и свободно. Да, да... И да бъдат откровени един спрямо друг... Радвам се, че ме разбирате, господин Хойпел. Моля? Нямате време в момента? Да, ще ви се обадя след седем... Не, не е нужно да се извинявате... Не е толкова важно нещата да се случват веднага... До скоро!...“

Имам чувството, че ще намерим общ език с господин Хойпел и ще го включа в моя списък с телефонни събеседници.
Ако отсреща много настояват, аз се представям за госпожа Кирш, макар това да не е истинското ми име. Покойният ми съпруг казваше, че ако остана сама, трябва да се пазя, защото днешният свят е станал много жесток и опасен, особено за самотни стари хора като мен... Но аз не мога да живея съвсем сама, без да общувам с другите. Веднъж седмично ме посещава синът ми с двете ми внучета – Паскал и Михаел, а това съвсем не е достатъчно.
Идеята за телефонните събеседници дойде някак спонтанно, от само себе си. След едно погрешно свързване се запознах с госпожа Халбах – един прекрасен човек, с много свежо чувство за хумор. С нея разговарям само, когато имам лошо настроение. Разговорите с госпожа Халбах ме ободряват и след тях се чувствам жизнена и напълно преродена. Най-важното в нашата телефонна връзка е това, че ние и двете изпитваме нужда от телефонен събеседник, че ние и двете осъзнаваме значението за нас от тези разговори в нашия живот...
В моя списък с постоянни телефонни събеседници, освен госпожа Халбах, съм отбелязала имената и телефонните номера на господин Лангхайм, господин Обермайер и на госпожа Майзел. Обикновено разговарям с всеки един от тях най-малко по веднъж седмично, но за да запълня цялата седмица, са ми необходими поне още трима събеседника. Затова продължавам да търся. Отново отварям телефонния указател...

„Ало, госпожа Таурус? Госпожа Хелга Таурус? Радвам се, че ви намирам вкъщи. Аз ли? Аз съм госпожа Кирш… Да, ние не се познаваме. Една наша обща позната ми даде вашия телефонен номер. Тя пожела да не й споменавам името, но вие няма за какво да се притеснявате... Не, госпожа Таурус, аз не се нуждая от финансова помощ, нито пък ще ви досаждам. Искам просто да поговорим и да получа от вас съвет. Нашата обща позната ви представи като жена с опит и… много отзивчива... Да, да... Госпожа Кирш е моето име. Но това няма значение. Нека първо ви разкажа какво ми се случи, госпожа Таурус...
Преди седмица ходих да изтегля пари от банката. Тъй като ме болят краката, а вътре имаше много хора и местата за сядане бяха заети, веднага щом излязох, седнах да си почина на първата пейка в парка точно срещу самата банка. Времето беше приятно и аз се заседях малко повече. Преди да тръгна за вкъщи, видях как пред банката спира черен автомобил. От него слязоха трима маскирани и влязоха вътре. Да, госпожо Таурус, в банката влязоха. Шофьорът на автомобила беше без маска. Той пушеше нервно, но се стараеше да не прави впечатление. Тримата маскирани се бавеха вътре и не излизаха. Шофьорът се обърна да хвърли фаса от цигарата си през прозореца и едва тогава ме забеляза. Може би по уплашения ми вид той разбра, че бях видяла повече, отколкото той първоначално е предположил и разбра, че аз отдавна го наблюдавам. Извади пистолет и беше готов да стреля в мен. Разтреперах се цялата. В това време, за мой късмет, маскираните излязоха и скочиха бързо в колата. Шофьорът ме изгледа многозначитено, с пистолета в ръка, сякаш ме предупреждаваше, че ме е запомнил. Само по една случайност останах жива. Още не съм давала показания в полицията. Страхувам се, че така по-лесно могат да стигнат до мен. Нали разбирате, госпожо Таурус? Адрес, име, телефонен номер... В днешно време с пари може да се купи всичко! Стоя вкъщи и не излизам никъде. Казах на съседите, че съм настинала и те ми купуват храна. Аз съм свидетелка, госпожо Таурус! Разбирате ли? Аз съм очевидец на този обир! Може би престъпниците са успели да попаднат на следите ми и вече ме търсят!... Страхувам се за живота си и не зная какво точно да предприема...“

Да спечелиш доверието на един нов телефонен събеседник не е толкова лесно. Хората са свикнали да приемат чуждото нещастие много по-естествено, без големи емоции. Дистанцирано... Готови са да дават съвети и да умаловажават нещата. Но ако на тях лично им е писано да преживеят загуба, каквато и да е тя, да са изпаднали в някаква катастрофална за тях ситуация, техният вътрешен мир да се наруши, то това е вече краят на света. Апокалипсис! Ако нещастието не ги е сполетяло, те не че са щастливи от това. Не, не са... Но изпитват някакво необяснимо облекчение, скрито задовоство и удовлетворение от факта, че самите те не са потърпевшите. И точно затова, водени от техния вроден вътрешен инстинкт за самосъхранение и приобщеност към себеподобните си, започват да дават съвети, да проявяват загриженост, да се правят, че съчувстват... Ето сега и госпожа Таурус, която се хвана на моята благородна лъжа, говори толкова мило и сърдечно с мен, сякаш сме две родни сестри. А само допреди половин час ние с нея дори не се познавахме! Но ако бях започнала направо с моята теория за нуждата от телефонен събеседник и да обясня какво точно представлява той – само един глас, всъщност вторият глас е мой, значи – два гласа, реещи се в пространството, разговарящи за каквото си поискат, едва ли бих имала успех в изнамирането на телефонни събеседници. Историята за банковия обир излезе много успешна! Дори да не мога да привлека госпожа Таурус за мой постоянен телефонен събеседник, аз с положителност ще разговарям с нея още няколко пъти.
На мен не винаги ми се разказва историята с банковия обир. И понеже съм готова често да експериментирам, импулсивно пробвам и други варианти. Аз не мога да разговарям с всички мои телефонни събеседници непрекъснато, всеки ден, само за обири и престъпници.

„Добър вечер, господин Залц! Готов ли сте да направите едно невероятно пътуване в неизвестното, като разговаряме поне един път седмично? Да, предложението ми е неочаквано... Да, разбирам ви... Не, не членувам в никоя секта, господин Залц! Моите намерия са съвсем приятелски. Аз просто ви предлагам да станем телефонни приятели. Една моя близка позната ме посъветва да опитам... Нещо като телефонна терапия... Да, господин Залц! Точно така! Ние можем да обсъждаме всекидневни случки – важни и маловажни, да си помагаме в трудния път на живота. Аз, както виждате, имам съвсем искрени намерения... Моля? Ах, господин Залц! Вие още не можете да ме разберете. Аз не се нуждая от секс... Не, не господин Залц! Не търся партньор... Моля?... Да? Кажете, господин Залц... Вашият телефонен номер ли? Просто така, навъртях няколко цифри наслуки... В днешно време хората са се отдръпнали един от друг... Радвам се, че приехте моята покана, господин Залц... Идея, да! Може и така да се нарече... Идеята е много добра, да, да... Така е, господин Залц... Имате пълно право... Много се радвам, че сте на същото мнение... В днешно време е много трудно човек да намери подходящ телефонен приятел...“

Да имаш телефонен събеседник е една много голяма привилегия, която носи със себе си както риск, така и отговорност, разбира се. Ти не познаваш този човек, не знаеш как той изглежда и не можеш да имаш към него никакви предразсъдъци. Свободен си да си го представиш както ти харесва. Може и да се заблудиш, защото той е скрит зад думите, които изрича, зад мслите, които не споделя. Идеален телефонен събеседник няма. Много важно е общуването да става само и единствено по телефона. В противен случай се загубва цялостната предварително изградена представа за събеседника, която се крепи само на звученето на неговия глас и от неговото умение да общува. При евентуален визуален контакт той престава да бъде ТЕЛЕФОНЕН СЪБЕСЕДНИК.
Аз имам адресите на всички мои събеседници от телефонния указател. Мога да отида и тайно да ги наблюдавам, да видя как изглеждат, как се обличат, да разбера отговарят ли на изградените вече от мен представи за тях. Но аз не искам да разрушавам тази тайнственост, тази крехка илюзорност, която вече съм си създала за облеклото им, за прическите им, за начина, по който те вървят или се усмихват... Те, такива, каквито ги намирам в моето съзнание, осмислят по един много особен начин моя самотен старчески живот. Ако се срещна с някой от моите телефонни събеседници, това би било равно на самоубийство!
От опит знам, че хората се плашат от съчетанието „телефонен събеседник“. Те много по-лесно приемат да бъдат наричани „телефонни приятели“. В действителност за мен няма никакво значение как точно ще бъдат наричани. Те така или иначе не се познават помежду си. Най-важното в нашите отношения е да имаме доверие един към друг.
Веднъж познах по гласа господин Обермайер в автобуса. В началото през мен мина една топла вълна от неочаквана възбуда. Аз трябваше да положа всички усилия, за да преодолея първоначалното си желание да се обърна, въпреки непреодолимото ми любопитство. Човек опознае ли своя телефонен събеседник, той веднага го изгубва. Аз мога да имам доверие само на хора, с които не се познаваме, на хора, които нямат никаква предубеденост спрямо мен, както и аз към тях. Чрез телефонните общувания се постига максимална обективност и откровеност на разговора. Не е необходимо човек да лицемерничи и да търси компромисни решения. Аз съм горда с моето откритие – телефонният събеседник и стриктно спазвам изградените от мен принципи.
Напълно естествено е многократните разговори да повлияят върху начина на живот на телефонните събеседници, както и на мен самата. Господин Лангхайм, например, беше много недоверчив и няколко пъти ми е затварял телефона. Но аз не се отказвах и от разговор на разговор той прие новото телефонно запознанство. От около половин година всеки вторник разговарям с него. В началото той беше сприхав, необщителен, затворен в себе си човек. Скоро, преди няколко седмици, ми призна, че откакто говори с мен, е успял да се освободи от налегналото го напоследък чувство на напрегнатост и неудовлетвореност. Каза ми още, че му се е подобрил апетитът и спи по-спокойно. Много се радвам за него! Това, което ме безпокои в господин Лангхайм, е желанието му да се срещнем. Моли ме за това във всеки разговор. Той нарушава един от най-важните принципи на общуване с телефонен събеседник, за който вече споменах – никакъв визуален контакт! Съвсем скоро може и да се наложи да търся нов събеседник за вторничните дни...
Вече минава седем. Набирам отново телефонния номер на господин Хойпел...

„Ало? Господин Хойпел?... Ааа... Предайте му, моля, че госпожа Кирш го търси. Да, Кирш... Ще почакам... Ало, господин Хойпел? Ние разговаряхме преди няколко часа... да... Кирш е моето име... Имам вашия телефонен номер от приятели... да... Да, господин Хойпел... Наши общи приятели... Те ме посъветваха да разговарям с вас. Ще започна... Да?... Да, така ми казаха и нашите познати... Имате право, господин Хойпел! Имате пълното право да откажете. По всяко време, господин Хойпел. По всяко време!... Аз съм вече жена на възраст и не мога да се доверявам на всекиго... Моят проблем е този, че аз станах неволен свидетел на престъпление. Предполагам, че ме търсят... Как кой? Престъпниците, господин Хойпел! Престъпниците със сигурност ме търсят! ... Нали знаете, господин Хойпел, че едно престъпление... Точно така... Едно престъпление с очевидец, господин Хойпел, става двойно престъпление... Ах, колко съм объркана, господин Хойпел... По-добре ще е да започна отначало...
Точно на първи октомври, рано сутринта, излязох на балкона. Беше около пет часът и тъкмо започнах да поливам цветята, когато ...“

Колко наивни са хората понякога! Готови са да повярват на всяка една измислица, стига те лично да не са засегнати от нея. И господин Хойпел е на път да влезе в моя списък с телефонни събеседници, да заеме почетната роля, която съм му отредила в свободния ми петъчен ден. На път е да бъде въвлечен в една невинна авантюра ...


ІІ

– Днес е петък. Колко ли е часът? Седем сутринта. Време е да ставам. Едно кафе би ме ободрило!
Госпожа Майер стана от леглото и тръгна веднага към банята. Среса си старателно косата, изми си зъбите и лицето. И всичко това с бавни премерени движения. На нейната възраст тя вършеше всичко бавно, но прецизно. Още по пижама тя си направи кафе в кухнята и седна в любимия си фотьойл. Докато отпиваше от чашата с кафе, тя поглеждаше навън през прозореца. Снегът нямаше да се стопи скоро. До настъпването на пролетта ще падне още няколко пъти сняг. Госпожа Майер отиде до гардероба и започна да търси подходящи дрехи, които да облече. Тя се спря на няколко блузи и пуловера с различни кройки и цвят, докато накрая остана доволна от своя избор. От няколко години носеше само панталони.
Както правеше всеки петък, госпожа Майер щеше да позвъни на господин Хойпел в шестнадесет часът. Но имаше много време дотогава. Господин Хойпел беше нейният петъчен телефонен събеседник. С него госпожа Майер разговаряше с удоволствие. Тя го намираше за много приятен човек и интересен събеседник. Всъщност, тя харесваше всички нейни телефонни събеседници.
– Трябва да си купя пресни хлебчета за закуска, шунка и кашкавал. Навън е студено, а аз още не съм довършила моите зимни ръкавици. Плета ги от няколко дена. Едната е готова, но другата още не е. Ще отида до магазина без ръкавици. Той не е далеч. А и слънце има навън. – Госпожа Майер често си говореше сама на глас вкъщи.
Тя избра кафевите обувки. Те пасваха на тоалета й и не се плъзгаха в снега. Oблече зимното палто и взе пазарската си чанта. „Ах да, почти щях да забравя зимната си шапка!“ През нощта не беше валял сняг. Вчера синът й бе почистил пътеката, която водеше до градинската порта. Госпожа Майер стигна безпрепятствено до тротоара отвън. Тя се огледа във всички посоки. На улицата нямаше никой. Сутринта беше мека и суха, макар че все още беше зима. Нямаше студен пронизващ вятър. И облаци нямаше. Слънцето току-що бе изгряло и висеше още встрани от къщите. „Каква приказна зимна утрин!“ – помисли си госпожа Майер и се усмихна щастливо като дете. После тръгна право към магазина. Въпреки нейните седемдесет и осем години, тя се справяше добре с всичко, без чужда помощ.
По пътя госпожа Майер размени няколко учтиви поздрава с познати лица, нейни по-близки или по-далечни съседи. Тя не се впусна в разточителни разговори върху лични или общи теми. Съгласи се, че зимният ден беше приятен и не много студен. Отвърна, че се чувства добре.
– О, да! Утре навярно ще се видим при госпожа Хайнц!
В магазина ухаеше на прясно изпечен хляб. Госпожа Майер избра две от любимите си хлебчета с мак. На щанда за колбаси тя си поръча нарязана шунка и кашкавал, спонтанно реши да вземе и няколко мандарини. Плати на касата, после бавно и предпазливо тръгна по обратния заснежен път към вкъщи.
За нея закуската беше много важна. Тя свари първо две яйца и ги наряза всяко на четири части в една чиния. Маковите хлебчета разряза внимателно на две по средата. Първите две половини тя намаза с масло, след което ги покри с парчета от нарязаната шунка и кашкавал. Другите две половини госпожа Майер намаза с масло и конфитюр от кайсии. Oстаналото в каната черно кафе тя наля в една голяма чаша и добави в нея малко мляко. През цялото време, докато закусваше, госпожа Майер гледаше нейните любими телевизионни сериали. В девет и тридесет тя приключи със закуската. После почисти масата и постави употребяваните чинии и прибори за хранене в съдомиялната машина.
Каквото и да правеше, тя мислеше винаги за Георг, нейния съпруг. Той трябваше да бъде тук, с нея. Да закусват заедно, заедно да се разхождат, да разговарят, да почистват градината от снега. Но откакто него го нямаше, госпожа Майер трябваше сама да се справя с всичко. Понякога и техният син й помагаше. Тя се беше захванала с плетенето на втората ръкавица и мислите й прескачаха напред-назад. Тя спря с плетенето и избърса старателно клепачите си с книжна кърпа. Постави отново очилата си и продължи да плете. Георг харесваше да чете. Той имаше любими автори и индивидуален вкус към литературата. Неговите книги бяха подредени върху библиотечните лавици във всекидневната стая. Госпожа Майер забърсваше често праха от лавиците, но някак все не се решаваше да разтвори някоя от неговите книги и да я прочете. Сякаш щеше да наруши неговия покой, затворен в тях. Тя предпочиташе криминалните романи на Агата Кристи. Намираше нейния стил за впечатляващ и интригуващ.
Неусетно беше станало време за обяд. Госпожа Майер постави няколко картофа да се варят в една тенджера. Когато картофите се свариха, тя ги обели в една чиния, поля ги с малко маслиново олио и поръси отгоре сол. После тя отвори хладилника, извади останалата от сутринта шунка и я добави към чинията с картофите. Разбира се, че си наля и чаша бяло вино. Зимните ръкавици бяха готови и тя не можеше да им се нарадва. Затова ги беше оставила в единия ъгъл на масата в кухнята, за да ги вижда, докато се хранеше. Те бяха меки, топли, Георг също би ги харесал.
Госпожа Майер нямаше навика да излиза на разходка или за каквото и да било друго навън веднага след обяда си, но днес нямаше търпение да пробва новите си ръкавици. В два часът следобед тя се облече с топли дрехи, малко поизносени, но все пак достатъчно изискано, сложи новоизплетените ръкавици на ръцете си и излезе навън. Първо реши да почисти по-добре няколкото стъпала пред входната врата на къщата. С една малка лопатка и метла, тя отстрани полуразтопените малки парчета лед. Когато госпожа Майер приключи със стъпалата, тя продължи да почиства от лед и сняг пътечката през градината, която водеше към малката портичка. По средата се спря да почине и да си поеме дъх. Госпожа Майер се огледа наоколо. Тя беше много доволна от свършеното. Ръкавиците й бяха точно по мярка и ръцете й бяха топли. Една катеричка скачаше по клоните на един от боровете в градината и събаряше малки купчинки сняг на земята. Това предизвика лека усмивка на лицето й.
– Ех, защо Георг не е сега тук да се радваме заедно? – каза тя на глас.
Госпожа Майер продължи с разчистването на пътеката, като я правеше и по-широка. От време на време й се схващаше леко дясната ръка, но тя беше твърдо решена да свърши с разчистването на снега до край. Когато стигна до портичката, тя изчисти и част от тротоара отвън. После се огледа някак многозначително във всички посоки, но наоколо нямаше кой да забележи нейното усърдие. "Е, ако не днес, утре ще видят колко добре съм почистила!" – помисли си тя и с бавни стъпки тръгна обратно през градината към вкъщи.
– Колко ли е станал часът? – промърмори тихо госпожа Майер в момента, когато установи, че си е забравила ръчния часовник. Беше много важно за нея да знае, защото днес е петък и господин Хойпел ще очаква нейното обаждане точно в шестнадесет часът. Госпожа Майер можеше спокойно да ускори крачките си, защото тя беше почистила старателно пътеката от сняг и лед и нямаше вероятност да се подхлъзне.
Малко позадъхана, тя стигна до входната врата и влезе в дома си, като през цялото време се молеше да е по-рано от шестнадесет часът. Госпожа Майер държеше на точността и на правилата, които беше уговориа със своите телефонни събеседници.
– O, слава Богу! Само петнадесет и двадесет е! Даже ще мога да изпия един чай и да си почина малко! – каза тя. При вида на ръкавиците, които още не бе свалила от ръцете си, на лицето й се появи доволна усмивка. Те бяха толкова красиви, удобни и топли! Тя ги свали, остави ги във всекидневната върху малката масичка, където щеше да си пие чая и отиде в банята да се освежи. Колко доволна беше тя от днешния ден! Нито минута загубена напразно! Георг би се гордял с нея! Госпожа Майер се преоблече с по-свободни дрехи. Приповдигнатото й настроение не я напускаше. Направи си цяла кана с чай и си наля една чаша. После добави само една лъжичка мед. Тя харесваше аромата му, вкуса му, наситеният като на греяно вино червен цвят. „Зимна приказка“ беше нейният любим чай. Той беше смес от различни плодове, ром и канела. Тя отпи една глътка и притвори очи. Усещането беше неописуемо, опияняващо!
Отскоро госпожа Майер имаше мобилен телефон. Синът й й го бе подарил за Коледа. Телефонът лежеше до ръкавиците й на холната масичка, а тя пиеше чай полуизлегната, с качени на дивана крака. Старият стенен часовник беше точно отсреща и показваше шестнадесет без петнадесет. Тя имаше достатъчно време да си почине и да си изпие чая преди разговора с господин Хойпел. Госпожа Майер отпиваше малки глътки, като от време на време вземаше и по някоя от малките кръгли бисквитки, слепени с шоколад. През цялото време тя неотлъчно следеше стрелките на часовника. Когато стана шестнадесет часът, тя набра номера на господин Хойпел.
– Ало? Господин Хойпел? - попита госпожа Майер.
– Кой се обажда? – попита на свой ред някак сериозно, по-скоро делово, гласът от отсрещната страна.
– Госпожа Кирш се обажда! – отговори госпожа Майер с възможно най-приветлив тон. Тя никога не се представяше на своите телефонни събеседници с истинското си име. – Господин Хойпел не е ли вкъщи? Аз съм негова близка позната. Имаме уговорка да се чуем днес в шестнадесет часът.
Госпожа Майер не беше обезпокоена. Случваше се понякога събеседниците й да забравят за уречения ден и час. Нормално е! Госпожа Майер беше свикнала с тази разсеяност. Господин Хойпел навярно беше някъде наблизо и щеше да бъде извикан или той ще предаде тя да му звънне в по-късен час.
– Съжалявам, госпожо Кирш. Господин Хойпел почина съвсем неочаквано в събота предната седмица. Вчера беше погребението.
Женският глас отсреща прекъсна разговора, а госпожа Майер стоеше безмълвна, все още с мобилния телефон в ръка, прилепен до лявото й ухо. Тя беше толкова изненадана от неочакваната новина, че в първия момент не можеше да реагира по никакъв начин. Чувстваше се така, сякаш дните на месеца бяха свършили, а новият не започваше. С нейните телефонни събеседници тя се придържаше към правилото да не се срещат лично, да не осъществяват какъвто и да било визуален или физически контакт. Тя познаваше само гласа на господин Хойпел, неговата добронамереност и отзивчивост. Но въпреки това, тя беше много натъжена и объркана. Нейният седмичен график за разговори беше нарушен. Господин Хойпел я бе напуснал. Така нелепо, така неочаквано ... „Да, за съжаление това е факт! – заключи госпожа Майер и остави мобилния си телефон на масата. – Така или иначе, аз не мога да променя нищо.“ Госпожа Майер реши да остави мобилния си телефон на масичката и да се разсее малко.
Петък беше нейният ден за пране. Госпожа Майер събра дрехите, които имаха нужда от изпиране, пъхна ги в пералнята и добави прах за пране. После тя избра нужната програма и натисна бутона „старт“. „Точно така! – помисли си тя. – Старт! Жалко за господин Хойпел, но аз продължавам напред! До следащия петък ще намеря нов телефонен събеседник. Аз живея сама. Разговарям само с моите телефонни събеседници. Не мога да се доверявам на непознати. Днешният свят е станал непредсказуем! Георг винаги ми е казвал да внимавам с избора на приятели и какво споделям в разговори. Сама жена съм, на възраст. Трябва да се пазя. Всъщност, днес се очертава да имам свободен от телефонни събеседници ден. Мога да поканя сина ми и внуците на гости. Жалко за господин Хойпел! Толкова добър човек …“

От няколко дена госпожа Майер се ровеше в телефонния указател, но още не можеше да намери заместник на господин Хойпел за петъчните дни. Днес е сряда, а никой не проявяваше интерес да събеседва с нея. „Или моята измислена история вече не е така впечатляваща или аз не попадам на правилните телефонни абонати.“ – предположи госпожа Майер.
– Ало, господин Кремзер! Добър ден, господин Кремзер! Какъв прекрасен ден е днес, нали!? Имам вашия телефонен номер от наши общи приятели. Те ме посъветваха да разговарям с вас. Да, господин Кремзер ... общи приятели. Разбирате ли, аз съм вече жена на възраст и не мога да се доверявам на всекиго. Имам нужда само от съвет. От нищо друго, господин Кремзер. Не, няма да ви ангажирам с абонамент на списания. Аз не продавам нищо. Чисто и просто един напълно човешки разговор, господин Кремзер. Моите тревоги са породени от това, че през октомври миналата година аз станах неволна свидетелка на престъпление. Банков обир, господин Кремзер! Да. Точно така, господин Кремзер. Не, не, господин Кремзер, не съм ранена. Аз съм добре. Никой не е стрелял по мен. Само съм малко уплашена и притеснена. Да, господин Кремзер. Сега ще ви разкажа какво се случи. Най-добре ще е да започна отначало. Беше в края на октомври миналата година. Имах уговорена среща за консултация в банката. Не, господин Кремзер, името на улицата и филиалът на банката ще премълча. Когато излязох отвън, седнах в отсрещния парк да си почина. Не след дълго видях как пред банката спира черен автомобил, а от него слизат трима маскирани. Те влязоха вътре. В автомобила остана само шофьорът. След време той си свали маската и започна нервно да се оглежда. Тримата маскирани се бавеха и шофьорът все повече нервничеше. Аз се надявах, че той няма да ме забележи и не помръдвах от пейката. Аз седях от другата страна на улицата само на двадесет-тридесет метра от него. Треперех цялата. Изведнъж той ме забеляза, извади пистолет и го насочи към мен. Точно тогава другите трима излязоха от банката с големи чанти и веднага изчезнаха с черния автомобил. Но до последния момент шофьорът ме гледаше някак, как да кажа ... Предупредително! И сякаш той искаше да запомни лицето ми. Да, господин Кремзер, много неприятна ситуация. И точно на мен да се случи! Само по една случайност останах жива! Не, господин Кремзер, не съм давала показания в полицията. Страхувам се, че престъпниците могат да ме намерят. От четири месеца стоя сама вкъщи и не излизам никъде. Помага ми внучката. Тя ходи да пазарува. Аз съм свидетелка, господин Кремзер, разбирате ли? Аз съм очевидец на обир! Предполагам, че престъпниците не са спрели да ме търсят. Страхувам се за живота си и не зная какво точно да предприема.
– Разбирам, госпожо ...
– Кирш! Кирш е моето име! - слъга както винаги госпожа Майер.
– Да, госпожо Кирш – каза господин Кремзер, – тази ситуация е много неприятна. Разбирам ви напълно! Ако желаете, можем да се срещнем, да обсъдим заедно вашето положение ...
– Не, господин Кремзер! Можем да разговаряме само по телефона. Аз не желая да си давам адреса, нито да излизам от вкъщи. Става въпрос за моята безопасност.
– Да, ясно! Разбирам! – каза малко провлачено и замислено господин Кремзер.
– Да се чуем отново след два дена? В петък? В шестнадесет часът? Тъкмо ще имате време да преосмислите моето положение ... Не, господин Кремзер, почти четири месеца минаха от тогава. Първоначалния шок съм го преживяла ... Помислете, господин Кремзер! Помислете какво бихте направили вие на моето място. Ще говорим пак в петък.
– Най-после! – каза с облекчение госпожа Майер, след като приключи разговора. –Най-после успях да си осигуря телефонен събеседник за петъчните дни! По този сучай мога да си налея една малка чашка с ликьорче. Ех, ако Георг можеше сега да ме види отнякъде? ... Колко ли е часът? Да, след половин час ще се чуя с госпожа Таурус.

В сряда, освен двата телефонни разговора с господин Кремзер преди обед и с госпожа Таурус следобед, не се случи нещо особено. Госпожа Таурус отдавна не се сещаше да попита за банковия обир през октомври. Те двете разговаяха на-вече за готварски рецепти и плетива. Разбира се, че госпожа Майер се похвали с новите си ръкавици. В четвъртък тя проведе нейния заплануван телефонен разговор с господин Обермайер и чете един от романите на Агата Кристи. Ако не се брои счупената чаша от сервиза за кафе, може да се каже, че и четвъртък беше един нормален ден.
В петък следобед, точно тогава, когато госпожа Майер се беше унесла в дрямка с романа „Седемте циферблата“, някой позвъни на вратата. Малко озадачена, тя остави романа на Агата Кристи встрани и, както беше по халат и чехли, отиде с бавни крачки до входната врата.
– Госпожо Майер? – чу се нетърпелив мъжки глас зад вратата, явно доловил тихия шум в къщата. Позвъни се отново и този път по-продължително.
„Може би е пощальонът!“ – помисли си госпожа Майер, почти стигнала вратата и в движение попита:
– Кой звъни?
– Аз съм, госпожо Майер, господин Кремзер!
– Не мога да ви пусна, господин Кремзер! – каза силно изненадана госпожа Майер. – Аз не приемам гости вкъщи! – добави тя с твърда нотка в гласа си. – Ще се чуем по-късно днес по телефона, господин Кремзер! Както се разбрахме, в шестнадесет часът!
– Налага се да се видим, госпожо Майер! Или госпожa Кирш да ви наричам? Как предпочитате?
При тези думи госпожа Майер се ужаси! „Господин Кремзер знае повече, отколкото трябва!“
– Откъде знаете името ми, господин Кремзер? – тя все още беше от другата страна на вратата и нямаше намерение да отваря.
– Пише го на вратата ви.
– А адреса?
– Отворете, госпожо Майер! Аз съм инспектор от полицията! Нищо лошо няма да ви се случи!
Госпожа Майер открехна малко вратата и нерешително показа само лицето си. При нейния притеснен вид господин Кремзер се усмихна и каза дружелюбно:
– Няма ли да е по-добре, ако разговаряме на чаша чай, госпожо Майер? Студено е отвън.
– Един момент! – отвърна малко по-спокойна госпожа Майер и отвори широко вратата. – Влезте, господин инспектор, заповядайте!
– Ммм, уютно е при вас!
– Благодаря, господин инспекторе! Откакто съпругът ми почина, нищо не е сменяло мястото си. Аз съм сама жена. Отдавна не съм имала гости. Само синът ми и внуците идват при мен.
– Разбирам! – каза господин Кремзер, като потриваше студените си ръце една в друга, за да ги стопли. – Моята майка също е много предпазлива. И тя живее сама.
– Виждате ли? Не само аз съм недоверчива. Сега ще приготвя чай!

– Вашата история с банковия обир ме заинтригува, госпожо Майер! Аз и затова съм тук. През октомври беше извършен обир, който съвпада в детайли с вашия разказ по телефона. Още работим по случая и всяка подробност би била от голяма полза за разследването. – Господин Кремзер отпи поредна глътка чай, а госпожа Майер не казваше нищо. В този момент той забеляза подредените криминални романи на Агата Кристи върху библиотечните лавици отсреща и някак недоверчиво попита: – Вие наистина ли видяхте крадците … госпожо Майер?
Госпожа Майер гледаше замислено в чаената чаша и въртеше ненужно лъжичката вътре в нея. От време на време се чуваше звук от почукване по порцелан.
– Както вече споменах, господин инспектор, аз живея сама! – започна госпожа Майер с изненадващ и за самата нея приповдигнат тон. – Георг, моят покоен съпруг, преди да се спомине, постоянно ми повтаряше, че аз трябва да се пазя, да не се доверявам на никого. Но той не ми каза как се живее със самотата. Нея не можеш да я изгониш, да я заключиш в килера, че и да я подариш не можеш. Самотата е убиец. Опитвали ли сте се да заловите невидим убиец, инспекторе? Нужни ми бяха месеци, безсънни дни и нощи, докато един ден съвсем спонтанно ми дойде идеята, че мога да намирам телефонни събеседници от телефонния указател. А те трябваше да бъдат впечатлени по някакъв начин. Аз трябваше да им предложа интересна история, която да ги заинтригува и да ги задържа от другата страна на телефонната линия. Такава история, която хем да не е лично моя, хем да е като истинска. Истинска за тях, но измислена за мен. Банковият обир се оказа много сполучливо хрумване. С него съм спечелила доверието на всичките ми телефонни събеседници. За съжаление, господин инспектор, аз не мога да помогна на вашето разследване! – с това изречение госпожа Майер приключи своето невинно обяснение.
– Разбирам! – каза замислен и малко разочарован господин Кремзер. – Значи цялата история е плод на вашата фантазия? Предполагам, че и госпожа Кристи ви е помогнала. Но защо ги наричате „телефонни събеседници“? Те ви спасяват от самотата. Вие трябва да сте им благодарна. Наричайте ги поне „телефонни приятели“!
– О, те не знаят, че аз ги наричам така. Но този израз е много точен, необвързващ и дистанциращ. А приятелството е съвсем друго нещо.
– Не разбирам, госпожо Майер!
– Не ме разбирате, господин инспекторе, защото не сте запознат с моите принципи: никакъв визуален контакт, никаква физическа близост! Само два реещи се гласа в пространството, общуващи помежду си за нещата от живота.
Инспекторът си бе представял, че посещението му ще протече по съвсем друг начин и затова бе малко объркан и не казваше нито дума. След настъпила кратка пауза, госпожа Майер попита:
– Още чай, господин инспектор?
– С удоволствие! Чаят е много ароматен и с невероятен вкус! – господин Кремзер беше забравил ръкавиците си в полицейския си офис и ръцете му все още не бяха топли. Той наистина имаше нужда от още един чай.
– Радвам се, че ви харесва! – каза госпожа Майер, докато пълнеше отново двете чаши с чай и попита: – А вие вярващ ли сте, господин инспектор?
– Да, госпожо Майер. Фамилна традиция. Защо питате?
– Искам да ви споделя нещо, господин инспектор, за да не ме разбирате погрешно. Ще ви дам само един илюстративен пример. Всички знаем много добре, че с религията, която и да е тя, не всичко е наред. Но въпреки това хората продължават да посещават храмовете, да се молят и да се надяват.
– Вие също ли сте от тези хора, госпожо Майер? – заинтересува се господин Кремзер.
– Разбира се! Чувството ми за идентичност го изисква!
– Интересно разсъждение, госпожо Майер! – отвърна замислено господин Кремзер.
– Да, господин Кремзер! – усмихна се мнгозначително госпожа Майер. – Не само, че е интересно, но и работи много добре на практика. Съмняваме се в много неща, но въпреки това ги правим.
– Има хора, които не вярват на никого, госпожо Майер, и затова те се уповават на висши сили.
– Сам го казахте, господин инспекторе! Надявам се, че вече напълно ме разбирате. Всъщност, с моята история за „банковия обир“ аз не нарушавам правните закони, нали, господин инспекторе?
– Ни най-малко, госпожо Майер! Намирам вашата идея като цяло за оригинална и много добре изпипана. Не всеки би успял да съчетае нещата така добре като вас. Но все пак! Все пак ще е по-добре да намерите друг начин за привличане на телефонни приятели.
– Ще си помисля. Благодаря за вашето предложение, господин инспекторе!
– И аз ви благодаря, госпожо Майер! За гостоприемството. Вашият чай е много добър! Съжалявам, че не разполагам с повече време! Трябва да тръгвам. Наистина прекрасен чай!
– Радвам се, че чаят ви е харесал. „Зимна приказка.“
– Моля?
– „Зимна приказка!“ – повтори госпожа Майер. – Чаят се нарича така. Не е трудно да се намери. Има го във всички магазини.

P. S. Искам да поясня, че всички разкази, публикувани в този сайт,са издадени в Австрия и в Германия. Желаещите да си закупят мои книги на немски език, могат да направят това чрез амацон или да ми пишат на емейла. Благодаря!