автор: stanina

Нощта безмилостно поглъща последни стъпки,
недоплакани сълзи. В небето се прокрадват
бледи нишки: опитват се звезди
да се промушат в тъмнината
и осветят земята. Луната хилава

едва-едва прокрадва се зад планината.
И в тая мъртва нощ прегръщаш самотата,
а силуетът ѝ със стъпките изчезва.
Опитваш скъсаните чувства в зов да изкрещиш,
но думите – и те в нощта ти бягат.

Хихика уличната лампа, вторачена насреща ти.
Потръпваш от безсилие, въздиша тишината.
Отчаяно се молиш сърцето да заспи,
поне за час-два-три безпаметно до сутринта,
нечустващ да изчезнеш от света.