автор: vlakant

Той вървеше по улицата и се беше замислил за нещо свое, което му пречеше да види и усети идващата Коледа. А тя беше навсякъде – в бяло-червените витрини, в украсените и мигащи в разноцветни светлини борчета, в носещите се коледни песни и мелодии, в стелещите се аромати на канела, печени кестени и греяно вино, в настроението на хората.
Беше му много тъпо и идващия празник не само не можеше да подобри настроението му, напротив само го влошаваше. Той виждаше Коледата и я мразеше. Искаше да напише разказ за Коледа, за чудото на Коледа, а и тази година не успя. Не че не можеше да пише – напротив, той, Орлин Карастойчев, беше добър и известен писател, но просто не вярваше в това чудо. Беше писал и романи и разкази, които читателите и критиката приемаха добре. Даже повече от добре – бе носител на няколко национални и международни награди за млади, а по-късно и за не толкова млади творци. Книгите му, на чиято задна страница беше неговата снимка, се продаваха добре – много често и във втори тираж. Хората, или поне тези които четяха книги, го познаваха и се интересуваха не само от литературните му изяви, но и от личния му живот. А този живот беше живот на бохем, човек познаващ баловете, организирани от властта, купоните правени от колеги и съмишленици, и безкрайните запои в кварталната кръчма с местните образи. На всичките тези места той присъстваше пълноценно, хората го харесваха и слушаха с интерес неговите истории. Той от своя страна също слушаше внимателно историите на другите, и често казваше, че тази или онази история, ако разказващият не възразява, ще влезе по някакъв начин в неговите творби. И хората не само не възразяваха, те бяха щастливи и се чувстваха като съавтори – пиеш си пиенето с някой известен човек, писател, и после твоята история излиза в многохиляден тираж. Е, не винаги е същата, но ти си знаеш, че това си е тя – твоята история.

И сега в разгара на коледните и новогодишните балове, купони и запои, той беше изпаднал в дупка. Не знаеше каква е тази дупка – творческа, житейска или просто дупка на късните четиридесет, защото каквото и да се кажеше, все беше вярно. Не бе публикувал нищо значимо /колоните в един седмичник не се броят/ за последните три години. В личен план – беше сам. Никога не се бе женил и нямаше деца. Не че второто зависи от първото, и не че не бе имал връзки с много жени. Просто досега така му бе харесвало – да не е обвързан с жена и деца. Това правеше купона по-лесен и наистина безкраен. Колкото до късните четиридесет – това беше факт, неподлежащ на обсъждане. Учудващо беше, че хората му отдават такова значение. “А може би са прави? “ – си помисли Орлин.

Потънал в своите размисли и загърнат в кожената яка на балтона си, той неусетно се озова на улицата, водеща към дома му, хубава къща в края на лъскав квартал, извън чертите на града. Звънът на телефона го събуди от състоянието, в което беше, но той като истински поспаланко го затвори, без да го изважда от джоба на палтото си и без да поглежда кой звъни. Но и при него, както и при поспаланкото, иззвъняването бе достатъчно, за да прекъсне магията на унеса. С някакво усилие на волята той се събуди и си даде сметка, че е 24 Декември, часът е около 19.30, мразовито е, прехвърча сняг, рядък сняг, типичен за много студено време, и той си върви към вкъщи. Прибираше се у дома и щеше да прекара Бъдни вечер сам. Бе отказал любезно на поканите на брат си и на двамата първи братовчеди. Те и тримата, заедно със семействата си щяха да празнуват заедно, и независимо от това той бе получил три покани. Да, но тази година, за разлика от друг път, той отказа. Просто не искаше да натоварва близките си със своето неколедно настроение.

В този миг Орлин Карастойчев дочу тихо скимтене, котешко или кучешко. Огледа се – бе пред кварталната църква, която тънеше в мрак и носещите се от вятъра снежинки я правеха да изглежда призрачно и страшно. Скимтенето се чу повторно, и в този момент той го квалифицира като проплакване. Всичко изглеждаше приказно и нереално – слабо осветена стара църква, вятър, носещ остри снежинки и бебешки плач – фон за история, която, според него, са виждали или чували само братя Грим и Андерсен. Това със сигурност не бе от неговите истории. Писателят не познаваше бебешкия плач и в тази картина за него той звучеше страшно. Това го накара да ускори крачка, сякаш искаше по-бързо да се махне оттам, но малко преди да подмине входната врата третото проплакване, ведно с чувството му за самоуважение го накара да спре. Това чувство надделя над страха и той предпазливо отвори дворната врата и тръгна по изчистената пътека към църквата. В тази посока той разположи източника на звука. Отпуснатите ръце извън джобовете говореха красноречиво за нагласата му – нямам оръжие, нищо не крия, но съм готов да се боря и бия с всичко, което ми се изправи. Не се наложи да се бие, нито да се бори – на горното стъпало, точно пред вратата на църквата, лежеше и проплакваше бебе. То бе добре повито, с тънка шапка, без палтенце или одеало, лежеше направо върху камъка. Мъжът се огледа и не видя никой и нищо, даже нямаше стъпки – снегът и вятърът, може би ги бяха скрили. Не знаеше какво да прави, /а иначе претендираше, че знае всичко/, дори не знаеше как да вдигне бебето, достраша го, че то ще се счупи в ръцете му. Все пак го вдигна, бавно и ритуално, сякаш самурай вдига меча си. Бебето млъкна, по-скоро учудено, отколкото успокоено. Моментът беше еднакво притеснителен и за двамата. В този миг писателят успя да покаже превъзходството на възрастта и опита и ориентирайки се пръв в ситуацията, извади телефона си и набра 112.

Линейката дойде след 20 минути, а след още 15 бяха в родилното отделение на Медицинска академия, известно като дом “Майка и дете”.

Следващите 48 часа се завъртяха на бърз кадър пред Орлин Карастойчев. Бебето се оказа момче, на не повече от 3 месеца. Вестниците и телевизията, жадни за новини по време на празниците, преекспонираха случката и писателят отново бе в центъра на народното внимание. Разни хора – длъжностни лица, журналисти и случайни минувачи и зяпачи – го питаха за какво ли не. Първият по-важен въпрос, на който му се наложи да отговори, макар и неофициално, бе – би ли избрал име на детето. Зададе му го директорът на болницата, в качеството си на длъжностно лице, като уточни, че иначе болницата ще трябва да му даде име. Моментната реакция на Орлин бе да се откаже от тази чест и отговорност, но в следващия момент някаква суета надделя, сякаш за секунда се бе почувствал баща, и той каза, че ще даде име на бебето. Първото, естествено дошло име бе Найден. Отхвърли го почти толково бързо, колкото бе дошло – не искаше детето да носи името Намерен и да се пита “защо” цял живот. Следващото име бе свързано с празника, по време на който се случваше всичко това. И той каза на главния лекар “Да, нека бъде Христо.”

Следващият съдбоносен въпрос дойде от видна телевизионна журналистка, която в желанието си да извади всичко на показ и да запази рейтинга си, го попита мислел ли е да осинови това дете, с което съдбата вече по някакъв начин го е свързала. Въпросът го притесни, защото го свари абсолютно неподготвен и то пред националния ефир. Реакцията трябваше да бъде бърза, адекватна, харесваща се на публиката, и отговаряща на коледно-новогодишното настроение. Катализатор за тази реакция бе отново онази не навреме появаща се суета “да бъдеш татко”. След 30 секунди мълчание, умножени по 30% от включените в този момент телевизори в страната, Орлин Карастойчев каза “Да”. Преди да продължи изречението си, зрителите и като че ли цялата държава въздъхнаха облекчено. И той продължи “мислел съм и бих искал да го осиновя”. Този път народната въздишка бе още по-голяма. Коледа е, бе станало чудо.

Осиновяването мина бързо – осиновителят бе известен, уважаван, заможен. През следващата година писателят отново бе в центъра на вниманието винаги, когато ставаше дума за култура, социална ангажираност, благотворителност, т.е. почти през ден. Между интервютата той сменяше памперси, водеше Христо на детски лекар, обсъждаше с гледачката храната и развитието му, радваше се на първите “гу-гу” и разбира се “та-та”. Беше нов и друг. В тази своя новост и другост успя да напише цял сборник разкази, който публиката оцени високо. Отново се заговори за него и то в сегашно време. В края на годината, година първа от намирането на Христо, Орлин Карастойчев публикува коледния разказ “Да намериш Христо”. Реакцията на критиката и публиката бе толкова възторжена, че дори и високо оценяващия се писател бе учуден. Заговори се за ренесанс в творчеството му и за преследване на нови престижни награди.

Беше 24 декември около 17.00 часа. Писателят седеше зад бюрото си, но не пред компютъра, а пред чаша от любимия “Jim Beam”. Отпиваше бавно и си мислеше за изминалата година и за предстоящото тържество. Щяха да дойдат брат му и двамата първи братовчеди със семействата. И той щеше да бъде със своето семейство. Христо лежеше в подвижното легло, близо до баща си и гукаше доволно, като преял котарак.

В един момент двамата мъже се спогледаха и сякаш си казаха с очи “Благодаря ти, ти ме спаси.”