автор: lirik1

Реших и те затворих в невероятните дъги на паметта си, мила моя любов, да ми светиш най-вече с отсъствието си. И отместил с ръце тишината те запратих в късните сенки на лилавото време. Там ти ще можеш да пиеш светлина от зряло грозде дълго тъпкано с нозе от мургави жени под зорък поглед на Циклоп.
Когато ти обърна към мен клоните на дървото си пред моя прозорец се разлюляха изящните извивки на плътта ти, усмивката ти на същинска изкусителка поиска невъзможното от едно дете. И тогава заваля онзи незабравим жълт пясъчен дъжд, примесен с уханието на средиземноморска пиния, силно арабско кафе и меко утринно маракаибу. Морето се разсъни, мързеливо протегна ръце и се опита да ни дръпне пясъка изпод краката.
Отворих очите си и видях как сънят ми, утринна омара източно вълшебство и северно сияние в едно, се изпари бавно в облачета бяла пара. Славей държан в златна клетка, затрели високо високо, трепетно и сладостно. И долових вибрации в слабините си, аз, самотният разгонен самец, наказан вечно да търси своята женска.
Хей ти, приказно момиче от мокрите детски сънища. Хей, знойна баядерко на съня ми от момчешките години, аз още дочувам твоето „я хабиби”, долавям с ноздрите си мириса на средиземноморска мирта в смолистите ти коси.
И виждам как през синкавия дим от финикови свещи се отразяват сенките ни
по стените на пещерата. Как медният звук на шарено дайре от кокосов орех се впива хищно в сетивата ми, как плавните и сладострастни полюшквания на предизвестена плътска наслада ме правят безтелесен.
Как идеше ти, огнено властна и безотказно решителна. И с горещия си дъх на страстна жрица на любовта решена на всичко да ме имаш завинаги. И ме взе.
И ето Егото на детските ми илюзии се разпръсна на хиляди и хиляди цветни стъкълца. Калейдоскопът, калейдоскопът на безгрижното ми и очарователно глупаво детство не съществуваше вече разпадайки се на аниони.
Тихо се плискат вълна след вълна, тези безлични еднояйчни морски близнаци не знаещи нищо един за друг. Останал сам на брега на световния океан мълчах.
И попил следите на пясъчните ми страхове, споменът, белият спомен на младостта ми, се отдръпваше бавно попивайки в тъмните остриета на ненаситните зеници на Времето.

от брега...