Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Chri
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13955

Онлайн са:
Анонимни: 409
ХуЛитери: 2
Всичко: 411

Онлайн сега:
:: rajsun
:: marathon

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2022 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПо-голямата дъщеря
раздел: Разкази
автор: svdonchev

Жена му почина най- неочаквано и той се озова вдовец с две пораснали дъщери. Изстрада мъката си мълчаливо, в обичайна студенина и не си позволи да покаже колебание пред никого. После строг, подреден, стриктен във всяко движение след дългата служба в поделението, Данаил въведе ред и правила в дома, доста различни от тези на покойната домакиня.
Двете му дъщери, наглед еднакво възпитани, приеха по различен начин новото положение. По- голямата, Евдокия, бе подредена и изрядна каквото и да подхване. Тя приемаше наставления от баща си с наведена глава, тръгваше да ги изпълнява без да губи време и бе така грациозна, че вместо да крачи, по- скоро се плъзгаше като лодка. По- малката, Анушка израсна палава и непокорна, а по- късно, вече като девойка, напълно наследи нрава на майка си. Отказваше да се подчини на войнишките порядки на баща си и все поглеждаше подозрително към него. В несъгласие със строгостта му тя често сменяше страниците на днешния му вестник със стари, криеше чехлите му или посоляваше сутрешното му кафе. Останал сам в доскоро семейната спалня, без нежна ръка, която да го приласкае и отвлече от тягостните мисли, Данаил се отдаде напълно на стриктните си навици. Събуждаше се преди будилника, правеше упражнения направо върху студения под, гол и стегнат като пружина преди да започне приготовленията си за новия ден. Знаеше мястото на всяка вещ и изпадаше в подозрения, ако без да запомни се бе случило да въведе промяна. После приготвяше закуска, здравословна и по възможност разнообразна, но без разточителство и не търпеше никакви капризи. След това будеше дъщерите си строго, по войнишки, така както някога като сержант бе разбуждал поделението за сутрешните упражнения по плаца.
После изминаха години, а момичетата на Данаил, все в тиха скръб по покойната си майка, неусетно се превърнаха в млади жени. Те напълно запазиха нрава си от детството. Евдокия бе все така сдържана и педантична, не се усмихваше без повод, но на нея винаги можеше да се разчита. Останала дребна за възрастта си, Анушка се разхубави съвсем, бе непостоянна каквото и да подхване и във всичките й дребни жестове прозираше непокорство. Тя внасяше свеж полъх в смълчания им дом, гонеше котката из двора, припяваше си докато мие чиниите, дори си позволяваше да ругае като мъж, когато бе сигурна, че баща й не е в къщата. Самият той, все повече заприличваше на вдовец. Запази войнишката походка, но стана още по- подреден и взискателен към всяка новост. Покрай работата в поделението и след смъртта на жена си, той твърде рядко позволяваше някоя шега да разсее ежедневието му. Евдокия приемаше тази му студенина с негласно одобрение, но Анушка роптаеше, тропаше с краче и дори тряскаше вратата, преди да избяга от поученията му. Данаил никак не се впечатляваше от тези й прояви на дързост. След ненавременната смърт на майка им, той бе поел дълга да възпита и опази дъщерите си.
Веднъж ги поканиха на фамилно празненство. Той облече костюм, овехтял и старомоден, а момичетата летните рокли, които си бяха купили в седмиците на намаленията. Празнуваха юбилей на братовчед на Данаил в някакъв скъп ресторант. Същия ден, озовали се сред много други хора, Данаил за първи път загледа дъщерите си отстрани. Колко бяха пораснали пред очите му без да забележи? Видя как се движат грациозно типично по женски, а млади мъже се отдръпват от пътя им и ги оглеждат или направо ги заговарят с блеснали очи. Данаил разбра, че скоро някой щеше да ги пожелае и да започне да ги ухажва, както той бе преследвал покойната си жена преди толкова много години. Тогава седна на най- близкия стол, вече глух за суетнята наоколо. Останал сам в обичайната си самота, той разбра, че неговите момичета скоро ще го напуснат, както птиците излизат от гнездото, когато се научат да летят.
От този ден нататък всичкото досегашно спокойствие напусна живота му. Той се връщаше от поделението и едва прекрачил прага оглеждаше подозрително къщата и дъщерите си. Добре опознал настроенията и навиците им, той забелязваше и най- дребната промяна. Знаеше по минути как преминава целия им ден, знаеше за заниманията им у дома, тогава когато те се заблуждаваха, че е нехаен и ги е оставил без надзор. Той не оставяше нищо на случайността. Дори се случи да ги проследи няколко пъти, смесен с другите минувачи, а те дори не подозираха, че е бил така близо до тях. Скоро и съседи започнаха да го виждат как ги преследва като заговорник. Уж улегнал и разумен мъж, с обноски и престижна работа, той стана обект на подигравки. Все по- често му казваха с насмешка„Данаиле...минах покрай вас преди малко, Евдокия бе отворила прозореца и се оглеждаше на двете страни, ще рече човек, гостенин очаква„ или му подмятаха някак между другото„Времето е така хладно, а Анушка излязла с късата пола, напук на студа“ Той оставаше наглед безразличен към подмятанията или отвръщаше студено, но бързаше да се прибере за да направи разследване или да потърси сметка. Евдокие прие новото, още по- тягостно положение в къщата с обичайната си сдържаност, макар и у нея понякога да се прокрадваха изблици на несъгласие. Анушка се разбунтува открито, отвръщаше разпалено във вечно несъгласие, отказваше да се подчинява и излиташе от дома за дълги разходки. Веднъж не се прибра до вечерния час наложен от Данаил. Той запази спокойствие, обиколи двора, сякаш имаше неотложна работа и дори надникна над оградата, когато бе сигурен, че Евдокия не го гледа от прозореца на стаята си. Скоро падна тъмнината, а Анушка все така я нямаше. По това време, обичайно за всички други вечери, той надглеждаше дъщерите си, докато се заемат с банални приготовления преди сън, излизаше на двора, надничаше към улицата и всякак се уверяваше, че вратите са заключени. Тази вечер часовника в глухата трапезария отброяваше шумно секундите и Данаил трудно се задържаше на едно място. Скоро скочи и тръгна по улиците да търси дъщеря си. Срещаше случайни минувачи и се взираше в лицето на всеки под светлината от фенерите, а те отвръщаха на погледите му с учудване. Обикаляше напосоки в падналия мрак и във всяка витрина виждаше тревожното си изражение. Накрая запъхтян и без никаква мисъл в главата седна на градска пейка. Покрай него се появяваха жени с чантички през рамо и вдигнати яки, бързаха да отидат при някого. Преминаваха и влюбени, прегърнати или хванати под ръка, щастливи че са се открили и зъбите им светеха в усмивки. Тогава едно съмнение създаде неудобство в мислите на Данаил, превъртя се като паднал, есенен лист и падна при многото други в шумата. Сякаш и неговите собствени дъщери имаха право да бъдат приласкани от някого? Сякаш бе редно и те да забързат след широката крачка на мъж или мълчаливо да се зарадват на някой оглупял ухажьор, който е готов да следва всеки техен каприз? Стана от пейката Данаил и разколебан се прибра у дома. Там намери завърналата се Анушка. Огледа я изпитателно и тихомълком, но въпреки, че нейните очи бляскаха дръзки и готови за отбрана, той не подхвана разправия с нея. Рано на следващата сутрин, веднага след събуждането, разбрал, че всичките му колебания от предната вечер вече са се разсеяли като дим, Данаил поднови строгия контрол над дъщерите си.
А млади, дръзки досадници се появяваха все по- често. Данаил виждаше зад пердетата на прозореца или над оградата как крачат самоуверено до неговите дъщери и не изпитват неудобство да ги изпращат до самата врата. Той самият, скрит и незабележим като сянка бе ставал свидетел как тези наглеци протягат ръка да погалят или дори се надвесваха да раздават целувки, все едно неговите момичета вече са им собственост. В тия моменти той подскачаше гневно, готов да се издаде, че наблюдава, но някаква ръка го спираше да потърси сметка за тия своеволия. Овладяваше се някак, но лошото настроение не го напускаше до края на вечерта.
За самата Евдокия, Данаил не се тревожеше. Беше виждал вече със собствените си очи как не се поддава на мъжките приказки, следи кавалерите си изпитателно над очилата, не дава израз на чувствата си и остава подозрителна към всичко, точно както не се бе доверявал на никого в живота си досега и той самия. Виж, Анушка бе друга. Радваше се в мъжка компания, увличаше се, смееше се безрасъдно, готова да тръгне по лош път заради едната младост. Понякога връщайки се от покупки, той я виждаше сред младежи по пейките в кварталния парк. Тогава се спотаяваше зад някое дърво и я следеше с неодобрение и с чувство за предстояща беда, така както някога в младостта си бе тормозил сам себе си от безпокойство как да опази нейната майка от всякакви самонадеяни мъже. А Анушка не се примири, ставаше все по- дръзка и Данаил вече виждаше дребното, женско коварство във всичките й постъпки. Скоро тя си позволи да кани младежи у дома. Баща й разбира се не одобряваше никого. Посрещаше ги враждебно, стараеше се да бъде винаги наблизо и бързаше да изпрати гостите като натрапници. После се заемаше с обичайните си вечерни занимания, но не пропускаше да изрази негодуванието си от тези посещения с непрестанно шептене под носа. Анушка приемаше цялото му недоволство с тънка, подигравателна усмивка. Отскоро бе започнала да подчертава устните си с ярко червило и с него целуваше обожателите си звучно, сякаш единствено заради близостта на баща си. Израснал и живял в морал и спазване на приличие, Данаил не позволяваше никакви своеволия. „Докато живеете в тоя дом ще спазвате правила...целувките ще оставите за след сватбата“казваше той при всеки повод на дъщерите си.Те го изслушваха, всяка по нейния си начин и по- често с прикрита насмешка тръгваха да следват обичайните си задължения.
После се случи нещо неочаквано. Анушка се кротна, омекнаха наследените, майчини черти и другите у дома, с учудване и недоверие я виждаха да се застоява до прозореца, все в желание да поглежда навън, както се очаква желан гостенин. Явно самите й мисли я смущаваха, щом в тия моменти бузите й червенееха, а самата тя се смиряваше, приемаше благ вид, сякаш най- после душата й бе разпознала спокойствието и тя с благодарност го приемаше. Понякога съвсем без причина казваше„Вие просто трябва да видите Алекси“, а Данаил не знаеше дали да се зарадва на тази промяна или да се тревожи. Все пак той настоя да види този, който така често навестяваше мислите на дъщеря му и не се отказа, докато не стана ясно, че Алекси е поканил всички на пикник в неделя. Пристигна в уречения час, с хубав автомобил, а лицето му грейна щом видя Анушка да излиза от дворната врата. Запозна се надменно с Данаил и кимна уж дружелюбно към Евдокия, като към стара позната. После потеглиха по път, сенчест от дърветата. Алекси бе самоуверен младеж и се усмихваше прекалено често, явно отдавна осъзнал какво добро впечатление създава у околните. Беше напорист, близо до вероятност да се натрапи, шегуваше се без мярка и ставаше очевидно, че дори непознати хора бързо склоняват да му се доверят. Въпреки, че бе наглед почтителен, в държанието му сякаш проличаваше пренебрежение, а Данаил никак не отстъваше от подозренията си, изучаваше действията му прикрито и не се стърпяваше да направи забележка„Прекалено бързо се движим, младеж?!“или подхвърляше безобидно към дъщерите си без повод„ По мое време младите мъже бяха наистина кавалери“ Въпреки всичко те прекараха чудесен следобед сред природата. Алекси се оказа дружелюбен и похватен, постла покривка на тревата, поднесе прибори и разпали скарата бързо като фокусник. Приготви обяд с лекота, обгрижваше всички и разказваше шеговити истории, на които дори Данаил неволно се подсмихваше. Той самия, доволен от близостта на дъщерите си полежа върху поляната, порадва се на слънцето и почти задряма, така приятно замаян от спокойствието на неделния ден. Прибраха се у дома привечер, Данаил махна сковано за довиждане на Алекси и хлътна в къщата. От този ден той го прие някак, но все пак настоя да придружава влюбените в техните разходки извън града и не се трогна никак от негодуванието им. Скоро съседи започнаха да виждат как в почивните дни, още рано сутринта пристигаше колата на Алекси. С нетърпение, весел смях и закачки се настаняваха момичетата, след тях Данаил излизаше със строг вид, проверяваше няколко пъти ключалката на дворната врата, след това оглеждаше с подозрение гумите на автомобила и изчеткваше панталона си преди да седне, сякаш отиват на празненство. После поемаха по сухите, летни пътища, всеки път в различна посока. По време на тези излети Алекси бе неудържим. Отвеждаше ги из чудни места и нямаше търпение да хлътне в гората. Скоро го виждаха как се катери по скалите, с ярък потник и туристически обувки, смалява се като детска играчка, а веднага след стъпките му, камъни страховито политат и се премятат по стръмнината надолу. Той се изкачваше на върха, махаше с ръка на Анушка и зъбите му белееха дори от разстояние. Друг път наемаше велосипеди за всички и те тръгваха с викове и смях по тесните, горски пътеки. Евдокия приемаше тези забавления със стаена радост по нейния си начин, но едва сдържаше усмивката си, а Анушка приличаше на горско духче, което бяха пуснали на свобода. Тя не спираше да се смее, пляскаше с ръце, а слънце проблеснало между гъстите дървета подпалваше сламената й коса. Алекси неуморно я преследваше, търсеше повод да я приближи или направо дръзко я целуваше под зоркия поглед на Данаил, които все пак бавно бе започнал да се смегчава. Самия той изглеждаше твърде доволен. Спираше под сенките, заслушваше се в играта на младите листа и в смеха на дъщерите си. После вдигаше поглед към небето, където облаци с разнищени краища се премятаха докато отминават по незнайния си път. За първи път след толкова изминали години, той се наслаждаваше, поемаше си дъх и подхващаше безгрижно да върти педалите, а една нова и непозната тъга по всички пропуснати досега прости нещица, прелиташе над главата му като птичка.
Една неделя Алекси ги отведе до езеро с дървени кейове и патици, които плуваха в стройна редица. Отвори багажника и докато се шегуваше с момичетата извади лодка, сивозелен, военен катер с високи бордове и знамена. Пусна го грижливо във водата, както се изпраща на дълъг път, после откри устройство и лодката се плъзна грациозно, умело направлявана към дълбокото, а патиците отплаваха с плясъци надалече от нея. Дъщерите на Данаил погледнаха равнодушно, но той приближи брега като онемял. Сякаш видя сам себе си, на някакъв подобен бряг преди толкова много години. Спомни си как, като вече пораснало момче ходеше на малкото езерце, недалеч от квартала, защото там от памтивека неделя предиобед се събираха любители и всеки пускаше лодката си грижливо и с гордост, като дете, което ще се учи да плува. Всякакви фрегати, каравели, платноходи и дори неугледни рибарски лодки с моторчета браздяха кротката вода, разминаваха се или сменяха посоката, преминаваха под дъсчения кей като под мост, грациозни и със снежнобели платна, а Данаил се взираше в лицата на собствениците им с възхищение. Как така се бе обезличил този толкова ярък спомен от миналото, как бе изсивял като сградата на поделението в което дълги години служеше Данаил?
Тогава Алекси се приближи и му подаде дистанционното на лодката:
-Ние ще наемем водно колело!-каза и хукна след момичетата.
Въпреки, че се постара да изглежда равнодушен, Данаил се развълнува и едва не заплете катера в близките, потопени във водата храсти. Доста по- късно след това, когато вече бе започнало да се смрачава, някакво малко дете го посочи с подигравка на майка си, Данаил се стресна и разбра, че се е унесъл.
Следващите седмици бяха чудесни. Момичетата получиха загар от непрестанните разходки под слънцето в почивните дни. Появи се промяна и у Данаил. Омекнаха чертите му и все по- често се случваше да погледне към друг човек дружелюбно. С изненада вече бе отбелязъл, че се радва на дреболии, покрай които досега винаги бе преминавал без интерес. Сякаш някой му бе наложил карантина и сега го освобождаваше. Понякога през деня, зает с банални задължения си спомняше за преминалия излет или гадаеше къде ще ги отведе Алекси в неделя. А този Алекси се оказа чудесен, млад мъж. Беше щедър, общителен и твърде изобретателен, когато измисляше забавления, а по време на неделните си срещи с него Данаил осъзнаваше колко много е искал да бъде точно такъв млад мъж някога и той. Въпреки това той не подхвана мъжка приказка насаме с Алекси, нито изказа гласно одобрението си към него, държеше се на положение, както се полага на баща на две пораснали дъщери. Все пак нали точно заради тази си сдържаност бе спечелил уважението на съседи и колегите в поделението.
Съвсем неочаквано, точно както се бе влюбила, Анушка охладня. За близките й бързо стана видно, че не се радва на появата на Алекси както преди. Хитро избягваше близост с него и на всичките му опити да я приласкае отвръщаше с остроумия. В държанието й вече проличаваше бъдещата женска изменчивост, а очите й бяха угаснали. Тя стигна и по- далеч. Отказваше се от срещи с него в последния момент, измисляше си плоски извинения, показваше явно безразличие, лъжеше. Той не се отказваше от нея, макар огорчението да проличаваше в ъгълчето на устата му при всяка усмивка. Пристигаше с подаръци, правеше чудни предложения, обещаваше и изнасяше цели представления в двора в шеговити опити да си върне Анушка отново. В неделя, малко преди Алекси да пристигне за обичайната им разходка, тя каза на баща си и на Евдокия:
-Кажете му, че съм болна!
После се скри в стаята си. Следващите дни тя излизаше от дома си сама, с причудливи дрехи и едно отнесено изражение на лицето, а на обажданията на Алекси отговаряше уклончиво, отегчено и без настроение. След настойчивите въпроси от Данаил отсичаше през рамо„Излизам с приятелки“ или „Отивам до библиотеката“. Той замълчаваше с неодобрение. Не бе останал с впечатление, че Анушка има приятелки, нито някой вкъщи я бе виждал с книга в ръцете. Същата неделя Евдокия излезе на улицата и отпрати Алекси. Тогава Данаил за първи път изпита мрачно неудобство. Залута се из стаите, после си намери някаква безсмислена работа в задния двор, там където подреждаше отдавна ненужните неща. Обикаляше разсено до обед и съвсем не си намираше място. По някое време се спря, сложи ръка пред очите си и погледна към силното слънце. Някъде там, не много далеч от суетнята на града, птици се надпяваха в хладната гора. Весели планинари се катереха към върха с цветя по косите и си подвикваха из стръмните пътеки. Сигурно сега по брега на езерото имаше рибари и кордите им бляскаха като паяжини, а по поляните налягали върху шарени одеяла весели хора се радваха на слънцето? Или разочарован и сам Алекси си е намерил спокойна вода и е пуснал лодката си за да разсее някак? Не му бе никак приятно на Данаил, че заради приумиците на Анушка бяха останали у дома, а часовете до вечерта преминаха тягостно за него. Така вяло премина и работната седмица в поделението. Сякаш след дългите дни прекарани в една единствена стаичка без светлина, някой бе дръпнал за кратко завесите, бе показал на Данаил целия шарен и примамлив, летен свят и сега без никакви угризения се приготвяше да затъмни животът му отново. Привикнал доброволно да се подчинява на привички и навици, поглеждал нехайно досега след всичките преминали години, той за първи път съжали сам себе си, а не го бе правил дори, когато изпрати жена си в гробището. Данаил не се примири. Подхвана разговори с Анушка, потърси обяснения, опита се да я вразуми. Своенравна и рязка, вече напълно излязла от неговия контрол, тя хукваше след приумиците си без дори да го удостои с отговор и само подвикваше през рамо:
-Просто отпратете Алекси!
Следващата неделя Алекси изсвири пред къщата им. Този път дворната врата отвори Данаил, а младия мъж стоеше на прага с буен перчем и бяла усмивка.
-Анушка я няма!- каза глухо Данаил. После някакъв друг глас, уж чужд, а излязъл от неговите собствени гърди добави:
-Анушка я няма....но Евдокия е тук!

К Р А Й


Публикувано от Administrator на 04.12.2021 @ 16:49:57 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   svdonchev

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

27.01.2022 год. / 20:36:54 часа

добави твой текст
"По-голямата дъщеря" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.