автор: Heel

Запознах се със Сия на един студентски купон малко преди завършването на университета. Първо, естествено, видях сияйната й усмивка. И си помислих, че тя е най-очарователното момиче на света. Нещо в мозъка ми изключи за момент и после осъзнах, че не мога да мисля за друго, освен за нея. Чудех се дали е възможно родителите й да са знаели, че ще има сияйна усмивка и затова да са я кръстили Сия. Това са глупости. Името „Сия“ няма нищо общо със „сияйна“, доколкото знам.
Заприказвахме се и тогава симпатията ми се задълбочи. Тя беше умна, с отлично чувство за хумор, чувствителна. При повече късмет вероятно щеше да има десетки обожатели. Е, нямаше десетки обожатели, защото бе със сериозен физически недостатък.
Когато била на десет години, се разболяла от нещо заразно, от което пострадала нервната й система. Левият й крак започнал да губи чувствителност. Докторите не можали да се справят с проблема. Постепенно крайникът изтънял и се скъсил.
Към момента на запознаването ни тя дотолкова бе свикнала с недъга си, че го приемаше за нещо нормално. Не се притесняваше, че е… различна. Поне с такова впечатление останах. Харесваше ми този неин непукизъм.
На въпросния студентски купон тя бе облечена с прилепнала бяла рокля, която подчертаваше извивките на тялото й. Русата й коса бе вързана на опашка и така гладкото й чело постоянно бе на показ. Носеше елегантни черни обувки. Тази на болния крак бе привързана към стъпалото с парче найлонов чорап, за да не изпада. Странна гледка. Десният крак – строен, силен, с идеално оформени мускули, а левият – изсъхнал и скъсен с поне двайсет сантиметра. Тя не стъпваше на левия, при ходене само провлачваше предната част на отпуснатото си стъпало по земята, като така само се подпираше леко.
Сия от толкова дълго време ползваше патерици, че сякаш се бе сраснала с тях. Можеше да върви километри, без да се измори. В движенията й, колкото и странно да изглежда това, имаше елегантност. Имах чувството, че тя не се подпира, а се плъзга плавно. Разбира се, гледката на изсъхналия крак бе смущаваща и привличаше погледите на минувачите, но Сия нямаше навика да прикрива опустошението с панталони или дълги поли. Обличаше се така, все едно вярваше, че е с перфектна външност.
Започнахме да излизаме заедно и скоро станахме неразделни. В сияйната усмивка обаче се появиха нотки на притеснение и несигурност.
– Усмивката ти напоследък е … променена? – подхвърлих аз. – Досаден ли съм ти вече?
– О, не! – възкликна тя. – Просто… се опасявам, че не ме вземаш на сериозно.
– Защо? Напротив, гордея с факта, че сме приятели.
– Рядко ме целуваш, въпреки че ме гледаш с обожание. Да не би да те възпира това, че съм саката?
– Не говори така! Аз те обичам! Мислех, че се нуждаеш от повече време.
– А може би се опасяваш, че гола съм още по-грозна гледка?
– Какви ги говориш, Сия! Ти си най-прекрасното момиче на света!
Взех я в прегръдките си и тя се усмихна толкова сияйно, че коленете ми омекнаха от вълнение.
Запътихме се към нейната квартира. Сия крачеше бавно – усещах скованост в движенията й – явно беше разтревожена. Не си позволих да я подпитвам.
Влязохме и си сипахме по два пръста уиски, за да притъпим нервността.
Тогава Сия каза:
– Досега не съм била с мъж. Сигурно се досещаш каква е причината. Така че… ще трябва да ме извиниш за неопитността.
Придърпах я към себе си и я прегърнах. Зацелувах я по шията. Бързият ритъм на сърцето й ме възбуди още повече. Впих устните си в нейните. Тя ме гледаше с ококорени, уплашени очи.
Казах си, че трябва на всяка цена да я успокоя. Не бях предполагал, че тя е толкова крехка и уязвима.
Изведнъж ми хрумна да обърна внимание на болния й крак. Усещах, че той е ключов за нашите бъдещи отношения. Да, не трябваше да го игнорирам, а да му обърна внимание.
Заех се да сваля чорапогащника. Плъзгах бавно дланите си надолу и се наслаждавах на гладката кожа на бедрата. Лявото бедро бе доста изтъняло, но не изглеждаше зле. По надолу гледката бе смущаваща. Коляно като на концлагеристка, само кости, сухожилия и кожа. А прасецът бе почти без плът, чак ме беше страх да го докосна. Погалих го все пак и тогава усетих леко потрепване. Сия правеше опит да отдръпне крака си, срамуваше се. Наведох се и целунах отпуснатите мускули.
– Недей, моля те! – проплака Сия. В очите й имаше сълзи.
– Ако не вярваш, че те смятам за прекрасна, връзката ни няма да е трайна – казах. – Притеснен съм, защото ти си притеснена. Гледката не ме отвращава, както вероятно си мислиш, а ме натъжава. Не е грозно, а само малко… тъжно.
Тя се усмихна, но не се получи сияйна усмивка.
Плъзнах пръсти по глезена, който бе очарователно тънък. Загледах се в стъпалото. То бе отпуснато немощно, но не бе със стопени мускули, а някак пухкаво. Болестта изглежда бе поразила само нервите. Кожата на табана и петата бе нежна като на бебе. Естествено, та нали тя не бе стъпвала на крака от години. Прокарах показалец по деликатната извивка на свода. Приятно беше усещането. Късите, мекички на вид пръстчета, явно не бяха съвсем парализирани, защото помръднаха. Потърках ги игриво.
Сия се опита да завие крака си с чаршафа, но аз й попречих. Галех глезена и горната част на стъпалото. После взех в шепата си приятно заоблената пета и я стиснах лекичко.
– Почти нищо не чувствам – рече тя.
– А аз чувствам и ми е приятно.
– Престани да се занимаваш с болния ми крак! Все пак… имам здрав.
– Здравият няма нужда от внимание и грижи. Може да се оправя сам – отвърнах шеговито.
Сия ме гледаше съсредоточено, опитвайки се сякаш да прочете мислите ми.
– Защо ме мъчиш така – простена тя и потърка навлажнените си от сълзи бузи.
– Не те мъча, наслаждавам ти се. Опитай да се отпуснеш.
Тя легна по гръб и затвори очи.
Вдигнах крака и подпрях стъпалото на гърдите си. Усещах приятна мекота над разтуптяното си сърце. Дълго масажирах немощните мускули на прасеца. Даже през главата ми мина абсурдната мисъл, че така бих могъл да им вдъхна живот. После наведох глава и щипнах с устни полупарализираните пръсти, при което усетих леко потрепване. Сия изпъшка и изви гръб. Явно й беше приятно.
– Не съм предполагала… – каза тя и протегна ръце към мен.
Не беше нужна допълнителна подготовка. Докато прониквах, телата ни бяха в здрава прегръдка. Сияйната усмивка на Сия ме караше да се чувствам горд. Сляхме се. Бяхме едно цяло. Обичахме се. Вярвахме си.
Така Сия стана моето момиче.