Пак ти пиша онова писмо,
дето няма край, нито начало,
дето сякаш пише се само
като облаче, запалено от залез,
като птичи неочакван вик,
изненадал утрото мъгливо,
като любовта ми в онзи миг
съхранил надежда за взаимност.
Пиша ти и се роят слова
леки като въздух над руини,
тежки като древна планина,
скътала в недрата си рубини.
Знам че няма как да прочетеш...
И да прочетеш – не ще усетиш
зад сърцето оковано в скреж
топлото на любовта как свети.
Пиша ти..., но пада сивкав мрак
и заспиват всички цветни гами.
Недописано остава пак
вечното писмо на любовта ми.