автор: liulina

Старата къща проскърцваше от време на време, което създаваше чувството, че живее собствен живот. Малки крачета тичаха по стълбите от втория етаж. Чуваше се детски смях и глъчка. От прозореца на тавана проблесваше светлинка, сякаш някой беше запалил свещ.
Жената стоеше пред къщата като свидетел на всички тези събития. Към портата през двора кретайки на дървена тояга се приближи една стара баба със забрадка. Жената потрепна, но остана на мястото си. Навън започваше да се свечерява и лек хладен ветрец пронизваше през тънката и дреха. Тя не знаеше колко дълго бабата се придвижваше към нея, но сякаш измина цяла вечност преди да отвори портите.
- Кажи чедо кого търсиш? - провикна се бабата.
- Симеон. - каза тя с тих и треперещ глас.
- Кого, кого, не чувам бабе, говори ми по-силно?
- Симеон. - каза по-високо жената.
- Симеон, ааа нашият Симо търсиш? Ам, че така кажи. По какъв повод го търсиш душко? - викаше насреща и възрастната жена.
- Аз, аз .. лично е. - наведе глава и сякаш се изчерви.
Какво пак е направил този дангалак моят внук? - попита бабата и застана в леко войнствена поза.
- Нищо, нищо ... - едва пророни жената.
- Ама оу, я влез, че като те гледам май си премръзнала. Симето ще си дойде по-късно. На полето е. Ще ти сипна чай.Айде, айде улазай.
Жената леко се отдръпна след този неочакван ентусиазъм, сякаш се зачуди дали да влезе или да си тръгне, но все пак влезе. Минаха през добре поддържания двор, където бяха накацали лехи с цветя. Техният уханен аромат се пропи в ноздрите и. Тя леко се поуспокои, а щом понечиха да влязат в къщата от входната врата изхвърчаха две палави момиченца, които досущ си приличаха.
- Ей момета, отивайте да се измиете и майка ви да ви сипе да вечерате, че се стъминя и ще ви вземат караконджулете. - каза бабето като погали с грубоватите си ръце двете главици с руси букли.
- Бабо, бабичке, ние сме ваканция и можем да поиграем до по-късно - каза едната, но после и двете влезнаха заедно с тях в къщата.
Жената усещаше с костите си колко много история бе пропита в тези кирпичени стени, такова строителство отдавна не се ползваше почти никъде по света. Тя знаеше за намерението на общината да превърне къщата в музей след като бабата предаде Богу дух.
- Как те думат чедо?
- Боряна - каза пестеливо жената и се настани на трикракото столче, което и подаде бабата.
- Ето ти чай. Аз съм Минка. Какво те води насам? Вижда се, не си тукашна - подхвана отново разговора възрастната.
Личеше си, че на Боряна не и се води този разговор. Тя искаше час по-скоро да говори със Симеон, но нямаше измъкване.
- Не, не съм тукашна. От града съм. С внука Ви учехме заедно в аграрния техникум. В селото съм за да говора със Симеон, после ще видим какво ще правя.
- Отседнала ли си някъде, че се стъминя и не сакам да те мисла?
- Не, смятам като говоря с него да пътувам обратно. С кола съм.
Минка продължи да говори нещо за къщата, нещо за дъщеря си, за дядото, който се беше споминал преди две лета, но Боряна загледана в старата печка на дърва се отнесе в спомените си за онова лято... Тогава тя разбра, че любовта има нож с две остриета. Първите трепети на една ученичка се превърнаха в един постоянен кошмар. Двамата със Симеон бяха завършили десети клас в техникума и той след една седмица щеше да се връща на село. Често излизаха навън хванати за ръце, тя почти се беше преселила в квартирата му и телом и духом. Родителите и непрекъснато я гълчаха, че това няма да свърши добре, но тя не ги послуша тогава. Сега вече на двадесет и една беше решила, че е време да се изправи лице в лице с миналото си. Симеон беше първият мъж в живота и. Той така и не разбра, че я е оставил бременна и тя за това не завърши техникума с него. Родителите и я скриха и дадоха бебето в детски дом. Това беше практиката не само за нея. После завърши вечерно, но това не беше от значение. Често ходеше в дома за сираци и наблюдаваше малката Симона, както я беше кръстила при раждането. Тя много приличаше на него. Плачеше всяка вечер и искаше да я вземе при себе си, но нямаше тази възможност. Искаше да каже на Симеон за това по-рано, но родителите и я спряха. Те не искаха тази тайна да бъде разкрита. Преди една година, когато Симона беше на четири, тя подаде документи с искане детето да и бъде върнато. Беше се постарала, имаше работа, имаше къде да живее.Беше убедила и родителите си, те и без това се чувстваха гузни. Слава богу имаше късмет Симона да не бъде осиновена през това време. Всичко това сега трябваше да разкаже на Симеон. Да му каже, че е баща и да поиска от него да се съберат, когато мислите и бяха прекъснати от едно изречение на баба Минка.
- Той Симеон може да е отишъл при приятелката си и за това да се бави.
Тя не помисли, че той може да се е задомил или да има приятелка.
- Те отдавна ли са заедно?
- Ами има две години. Скоро ще правят свадба, тя е трудна и вече си личи.
На Боряна и се прииска да избяга, но трябваше да каже на Симеон, че той вече има едно дете и трябва да поеме отговорност и за него. В стаята при тях влетяха двете момиченца последвани от майка им, сестрата на Симеон.
- Здравей, аз съм Ралица.
- Аз Боряна.
- Симеон ми е разказвал за теб. Ти успя ли после да завършиш и къде се загуби?
- Да, завърших вечерно. За това съм дошла да разкажа на Симеон къде се загубих.
- Можеш да разкажеш на мен, той се обади по телефона, че няма да се прибира. Останал е при приятелката си.
Боряна се почувства притеснена, но реши, че ще разкаже на сестра му, така или иначе за това беше дошла.
- Искам да останем на саме ако е възможно. - каза тя на Ралица.
- Разбира се, ела с мен в другата стая.
Двете се запътиха към другата стая и там Боряна разказа историята си на Ралица. Ралица постоя две три минути без да обели и дума, а после каза:
- Ти защо чак сега си решила да му кажеш?
- Нали ти казах, моите родители не искаха от срам това да става достояние никъде. Те не ми дадоха да му кажа.
- Разбирам, разбирам, но виж сега ситуацията е такава, че ако му кажеш можеш да оставиш още едно дете без баща за сметка на твоето. Така, че смятам да оставиш нещата така. Остани на тавана да пренощуваш, че стана късно, а утре ще те изпратим в ранни зори. Ще кажем, че си минавала от тук и просто си искала да поздравиш съученика си. Така мисля да стане. - каза по-скоро на себе си, отколкото на Боряна Ралица.
Тя изобщо не осъзнаваше, че в този момент попари Боряна, която се сви сякаш загубила всякаква надежда за рабиране и приемане. После се окопити и каза много ядно:
- Съжалявам Ралица, но за това, което се случи тогава, отговорността е и на двама ни със Симеон. Аз съм длъжна да му кажа.
- Ще видим, ще видим. Ти остани да пренощуваш на тавана, а на сутринта ще го мислим.
Боряна си спомни светлинката, която беше видяла да се прокрадва покрай таванския прозорец. Дали това настояване да остане там не беше свързано по някакъв начин с нея? По тялото и полазиха тръпки, но все пак реши да остане. Може би и се беше привидяло, а сестра му бавеше нещата за да обмисли как да постъпят.
Ралица я подхвана под ръка и я качи по тясната вита стълба към тавана. Вратата се отвори със скърцане и Боряна усети някакво присъствие там. Огледа стаята, която не беше нещо особено. Имаше метален креват с дюшек и стар дървен гардероб. Леко миришеше на застояло и влага, но иначе всичко изглеждаше нормално. Все пак имаше чувството, че е наблюдавана.
- Ето, това е стаята. Утрото е, по-мъдро от вечерта. Тогава ще го мислим какво да направим.Лека нощ! - каза загадъчно Ралица и след това се чу само проскърцването от стъпките и докато слизаше надолу. Боряна отвори прозореца за да влезе въздух, но прозорецът сам се затвори. Това я изплаши, но реши, че е от вятъра, който не беше толкова силен, но имаше такава вероятност. Тя пак отдръпна старите бродирани пердета и отново отвори прозореца, който веднага след това пак сам се затвори. Тя усети, че зад гърба и има някой. Обърна се, но не видя никого. Реши, че просто се страхува и си внушава. Легна си, а леглото сякаш искаше да я изхвърли, чувстваше някаква враждебност. Изведнъж сякаш започна да се задушава и да потъва в леглото, изплаши се не на шега и стана права.
- Кой е тук? - изплъзна се от устните и ...
Прозорецът рязка се отвори и в свистенето на вятъра, тя чу:
- Махай се! Не се връщай! Махай се ... - после прозорецът се затвори.
Боряна се затича към вратата, но откри, че е заключена. Тя осъзна, че Ралица знае за духа на тавана и нарочно я е заключила там.
- Не мога да се махна ... Помощ ! – извика тя, но после осъзна, че никой няма да дойде да и помогне.
Изведнъж свещта на нощното шкафче до кревата се запали и се понесе във въздуха.
Боряна замръзна от ужас. Чувсташе някаква обреченост, но се надяваше да излезе от тази къща и да бъде майка. Може би сънуваше. Ощипа се и я заболя, не беше сън. Свещта все повече се приближаваше към нея. Прозорецът пак рязко се отвори и тя отново чу гласът във вятъра:
- Сега ще изгоришшш ...
Тя започна да замахва и да духа към свещта, която загасваше и пак се запалваше и все повече се доближаваше до косите и.
- Спри, недей, аз имам дете. Искам да го отгледам, искам дори сама. Дори въпреки това, че Симеон няма да знае. Въпреки, че всичко е против мен, моля те спри.
Тези думи сякаш накараха духът да спре. Свещта угасна и се върна на нощното шкафче. Прозорецът отново се отвори и се чу гласът:
- Оставили са те тук, . Както мен някога ... По-същия начин постъпи и дядото на Симеон. Оставиха ме на тавана бременна, оставиха ме да умра ... Сега ще ти помогна за да се освободя от онова, което все още ме свързва с това място.
- Нима, нима тези хора са такива?
- Дааа, наспи се, а утре сутринта остави вратата отворена и си отивай... Аз ще свърша останалото.
- Благодаря!
После прозорецът се затвори, а Боряна вече не чувстваше враждебност в стаята, даже напротив. Легна в леглото и наистина заспа. На сутринта стана, когато Ралица дойде да я нагледа.
- Здравей, добре ли спа? - попита я тя изглеждайки изненадана.
- О, чудесно! Благодаря за подслона! Реших да не казвам нищо на Симеон. Днес ще си тръгна.
- Добре, добре ... - Ралица се взираше в очите на Боряна търсейки нещо. - Какво те накара да стигнеш до това решение?
- През нощта мислих и така реших.
Ралица сякаш и повярва и и каза:
- Слизам да видя децата. Ти побързай ако искаш да не засечеш Симеон.
- Готова съм до две минути.
Ралица слезе по стълбите и малко след нея Боряна излезе от стаята и остави вратата към нея отворена както и заръча духът. Поздрави всички и тръгна бързайки през двора. Обърна се и видя светлинката от свещта отново на прозореца. Колата и беше паркирана на две преки. Захлопна портата и отново се обърна. Бродираните пердета вече горяха, а от втория етаж на къщата се чуваха писъци. Тя си мислеше, че децата не заслужават това. Все пак остана за да види какво ще се случи. Ралица и децата успяха да излязат на двора, заедно с бабата. През това време Симеон влезе през портата. Веднага тичешком се запъти към герана за кофата с вода. Чуваха се викове и писъци. Докато стигне до герана огънят беше обхванал цялата къща. От него излезе една тъмна сянка, която се надвеси над Симеон и сякаш му прошепна нещо, защото Симеон потрепера и косата му изведнъж побеля. След като къщата изгоря до основи огънят изгасна.
Боряна не можеше да гледа повече и запали колата. Върна се в града, взе дъщеря си и реши вече да не се обръща назад. Имаше най-големият дар, за какво и беше нещо повече.
Мина известно време и на вратата на апартамента, в който живееха се позвъни.
Боряна отвори вратата, а на прага и стоеше Симеон.
- Искам твоята прошка Боряна! Разбрах какво се е случило. Знаеш, ще имам друго семейство, но обещавам да ти помагам и за нашата дъщеря.
Боряна го покани и го запозна със Симона. Очите на Симеон се изпълниха със сълзи.
Грешката беше поправена. Животът стана по-хубав, а времето донесе повече надежда за всички.

Десислава Стоянова