автор: felisia

Там, на ръба на тъгата, където се давят надеждите,
и сърцето отказва да бие, все едно е умиращо птиче
там ме срещна и с дъха си покри раменете ми
и превърна ме бавно в твое нежно момиче.
Там където хоризонта изчезваше безпощадно
ти ми даде безкрая във своите длани
там с едничко дихание, безумно и жадно
ме заведе до рая и ме върна обратно.
После дълго мълчахме, заслушани в себе си
и очите говореха вместо нашите устни
чувах само сърцето ти, там език не ни трябва
чувах как ми повтря, че не ще ме изпусне.
Чувах как ми разказва, че отдавна ме търси
точно мене, такава, дива, остра и тъжна
чувах как ми прошепва, че със мен ще остане
чувах как се заклева,че ще носи ми кръста.
Чувах как се разлистват дърветата в мрака,
как тревичките плачат, как простенва тъмата
как във вените пъплят двеста луди копнежи
как от сладост изтръпвам, как бленувам летежи
как говорим за всичко, после как се целуваме
как разбирам сърцето ти без дори да те чувам
как изчеват във дим всички тежки различия
както Бог е един, както и да го наричаме
Там на ръба на тъгата, където надеждите агонизират
все някой пратен отгоре в последния миг те намира...