автор: YOTOVAVA

Имам тъмни и светли периоди.
(Не обичам да бъда на тъмно).
Всяка скръб – ако можех в зародиш,
на мига и без жал ще изтръгна.

Но когато е криво небето
и дъждът става сбъркано нежен,
диря верния пристан, където
светлината се плиска – безбрежна.

Спрях да взимам билети за кино,
не споделям какво съм прочела,
прах полепва по старите книги
и досадата връх май е взела.

Настрани от световни дилеми,
от стандарти на мрежи социални,
аз приличам по-скоро на репей.
Не отглежда любов виртуалът.

И когато с тъга съм препила,
а не искам назад да се връщам,
там където останаха мили
детски спомени в сгушена къща –

с три лехички искрящи невени,
с круши две и лозница до прочка,
питам – Колко ли дни преброени
разпилях, без да искам отсрочка?

И поднасям присвитите шепи
под олучето, дето църцори –
да открадна нечутия шепот
на безкрайно самотните хора.