Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: webart-zlatev
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13941

Онлайн са:
Анонимни: 385
ХуЛитери: 2
Всичко: 387

Онлайн сега:
:: melange
:: pastirka

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЗащо сборникът ми с есета носи заглавието „Дете на Слънцето
раздел: Други ...
автор: Samanda

Едва ли някой някога ще разгадае кой, кога, как е запалил Светлината, макар физиците отдавна да са изследвали нейните характеристики. Заглавието „Дете на Слънцето“ разкрива моето усещане за свързаност със Светлината, изразява благодарността ми за изобилието от дарове, които са поддържали и продължават да поддържат живота в тленното ми тяло. Какъвто и да е дарът – приведен житен клас, налял сладък сок чепка грозде, ароматни малини, клонка касис или арония, или сочна диня – всеки плод е неповторимо материализирано състояние на Светлината с определена форма и цвят.
А цветята!
С какво пищно пъстроцветие е поръсил Създателят земята!
Би ли могъл животът да съществува без Светлина?
А дали душите на хората не са също посети лъчи?
Всеки един от нас е заченат сред невидимия пламък на любовта, свързал и слял в едно сърцата и телата на двама. Не сме ли материализираната случайна среща на две клетки? Не сме ли осъщественото намерение на Вселенския Творец изкусно да пресътворява Себе си в създания по Свой образ и подобие?
Човекът!
Неразгаданата мистерия, отгледана в утроба!
Великото тайнство на Всемира!
Така несъмнено случайността е сътворила и моя живот, дарила ме е с възможността да попътешствам из човешкия свят за отреденото ми време живот под лъчите на слънцето, учейки се да бъда щедра като него.
Общото послание на тази книга може да се изрази съвсем кратичко: „Животът е триумфът на Светлината над мрака“. За това нека не обръщаме гръб на Слънцето! Животът ни може да премине под нечия сянка или пък до края на дните си да гоним своята собствена. Да, в зависимост от позицията на Слънцето на небето, тя може да ни придружава отстрани или да ни следва по петите. Сянката обаче не сме самите ние! Тя може да изглежда два, три пъти по-дълга или по-къса от ръста ни. Светлината може да създава и илюзии. Понякога странно причудливи, плашещи, друг път зашеметяващо красиви.
В заглавието „Дете на „Слънцето“ е кодирано и друго мое усещане. За безгрижие. Знаете, то е присъщо само на децата. Детето е сигурно, че ще бъде защитено, нахранено, изкъпано, облечено, прегърнато, целунато. Детето не моли за обич! То без положени усилия получава перманентно обичта на своя родител. Добре е да не порастваме, да съхраним детето в душите си до края на дните си. Изобилието от дарове потича към нас, когато сме безгрижни, когато мислите ни започват така: „Аз заслужавам даровете на Вселената. Заслужавам да бъда обичан/а, ценен/а, заслужавам сбъдването на моите мечти, защото те не ощетяват никого“. Съждения от подобен род отхвърлят съмнението в собствената ни ценност, която, за съжаление, във взаимоотношенията ни като възрастни често е подложена на девалвация. Пораствайки, доброволно се подчиняваме на господството на материята над духа, ставаме роби на вещите и постепенно заменяме безгрижието с тревога, със стрес, с недоволство и гняв, с омраза и себеотричане. След тях дотичват лишенията и болестите. Вярващият, /без значение кой е неговият Бог/където и да се намира, каквото и да му се случва, не губи чувството си за свързаност с Вселенския Повелител. Вярващият знае, понякога интуитивно долавя, че ще му бъде спусната свише подкрепата, от която се нуждае и така надеждата да познае отново изобилието остава жива. Вярващият не преживява сполетялата го беда или поредното лишение като наказание, а като изпитание и обещание за нова благодат.
Вероятно в очите на Великия Творец, ние, хората, изглеждаме като деца, които си вършат пакостите, докато играят играта наречена „Живот“. Ламтежи и прегрешения, печалби и загуби, падения и възходи. Любящият родител /Отецът, Бог (понятията са условни)/ само в крайна нужда подава ръка за подкрепа на отрочето си. Няма как иначе детето да порасне, да опознае големия свят, да открие своето място в общия пъзел на живота. Трудно, много е трудно да погледнем на себе си и на живота с очите на Всевишния! За него всички сме любими рожби, ала ние помежду си не се обичаме като братя и сестри. Егото ни разделя, противопоставя ни, поражда спорове, конфликти, вражди, войни, пречи ни да се почувстваме свързани в холограмата на битието.
Така, ние, непорасналите деца на Бога, не осъзнаваме, че отваряме широко вратите на душите си за парада на насилието, а след него само на крачка пристъпва и нашествието на мрака в тях. Отдавна е време човекът да се хване сам за косите си и да се измъкне от мрачните подземия на Егото и на преходните си страсти. Тук сме, за да се обичаме, да се даряваме взаимно кой с каквото може, а не да се борим за надмощие, да ограбваме, да унизяване, да потискаме, да убиваме. Нещо повече, ден след рушим общия си дом. Замърсяваме лика на земята с вредни емисии, с тоновете изхвърлена пластамаса, полиетилен и какво ли не още боклуци.
Земята е жив организъм.
Тя също има сърце. Страда.
Има бeли дробове. Задушава се.
Има ръце. С тях все още ни прегръща.
Докога, Животе, ще те има?!
Среща, при която няма „Аз“ и „Ти“, а съществува, свети, сияе „Ние“ – тук и сега. „Ние“ – утре пак заедно. Някои думи греят, топлят, галят. Като Слънцето, което ме обливаше с лъчите си това лято край морето. Нашето. Черното.

Саманда


Публикувано от anonimapokrifoff на 23.09.2021 @ 09:10:02 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   Samanda

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.10.2021 год. / 12:14:04 часа

добави твой текст
"Защо сборникът ми с есета носи заглавието „Дете на Слънцето" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.