автор: YOTOVAVA

Защо ли пътят ми да продължава –
пред мен и тишината ръси пепел?
Безмислени са суета и слава,
щом всичко избледнява постепенно.

Животът ми – като във нямо кино,
премина бързо. А пък предстоеше.
Светулка ли издъхна във комина –
че в мрака бликат сини фойерверки?

И слънчогледи – старчета проклети! –
под ситния ръмеж на сол и пясък,
подпират с гърбиците си небето,
защото може да се сгромоляса.

Копнея миг да поседя на хълма
и да погледам здрачът как разлива
талазите на сетната безмълвност,
с която всяко лято си отива.