автор: rajsun

(Стихотворението е наивно, опит за закачка и приятелска разговорка, то няма отношение към големия въпрос дали има една Сила над нас, което за мен е безспорно.
Въпросите започват след това.)

* * *
Нямам право да искам.
Нямам сила да моля.
У Теб са и хляба, и ножа.
Твоето – свят. Моето – песъчинка от храм.
Погледни осъдително
и налей от ракийката, Боже,
от оназ, дето си пийваше Златоустий Иван.

След ракийката, виж, ставам по-малко тревожен.
Обърни Си очите, не виждай душата ми – дреб.
Делата ми виж – осъдително. Но налей ми от вúнцето, Боже,
от онуй, дето Юда го пазеше само за Теб.

И компания дай!
Искам песните да се разхождат
покрай мен и у мен.
И махнú ги тез ангели сприхави,
дето все: да плати, да плати, да плати!
Ще платя. И по две!

Остави ги ти моите стúхове!
Ти кажи, Ти кажи!
Е?