Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: fripiashop
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13942

Онлайн са:
Анонимни: 436
ХуЛитери: 1
Всичко: 437

Онлайн сега:
:: rajsun

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаАвантюристката
раздел: Разкази
автор: marathon

Този ноемврийски дъжд може би за никого нищо не означаваше, може би никой не го забелязваше – нямаше нищо необикновено в това, че вали. Милена гледаше дъжда навън и пушеше цигара. От време на време по улицата минаваха трамваи и автомобили. Те й напомняха, че тя не е сама в този град.
Винаги, когато напуснеше Виена, Милена имаше чувството, че никога няма да се върне. Беше глупаво да мисли така. Та къде другаде би могла да отиде? Във Виена бе тригодишната й дъщеря, Патрик, домът й ...
Милена беше сама в хотелската стая. Нейният концерт бе минал вчера. Предстоеше й обратно пътуване, а навън валеше и всичко това я натъжаваше. Ромоленето на дъжда й звучеше като „Мълчанието на Бетовен“ от Ернесто Кортазар. На Милена й се стори, че има нещо невинно и чисто в дъжда, но едновременно с това и нещо мъдро, нещо меланхолично. Дъждовните капки като че ли падаха върху клавишите на пиано, забравено някъде в избуяла трева на безлюдно място. Природата сама свиреше и се забавляваше.
Когато Милена се прибираше вкъщи, Патрик винаги я питаше:
– Добре ли пътува?
– Да, добре! – отговаряше обикновено тя. – Само малко съм уморена.
– Нещо интересно? Как мина концертът?
– Нормално, както винаги. А ти скуча ли без мен?
– Без теб винаги е скучно.
Милена водеше този вътрешен диалог в банята, под душа. После, докато сушеше русата си коса, тя се огледа с критичен поглед в огледалото. Направи няколко различни гримаси. Лицето й изглеждаше страхотно дори и без грим. Бели зъби, светла кожа, без тъмни кръгове под очите и без нито една бръчка. Милена се обърна малко наляво, а после надясно, за да получи по-добро цялостно впечатление за тялото си. Тя нежно повдигна двете си гърди. Те все още бяха в същата форма, в която бяха преди раждането на дъщеря й. Коремът й също изглеждаше перфектен. Милена хареса това, което видя в огледалото. „Стига суета! Все пак съм само на двайсет и осем!“ Беше крайно време да се облечете и да си съберете куфара за пътуването. Дънки, тениска, пуловер, чорапи. Готово! Тя набързо нахвърли останалите вещи в куфара, преди да го затвори, после взема цигарената кутия. Вътре имаше само една цигара. Запали я и се върна на терасата. Дъждът все още свиреше на пиано.
Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе камериерката.
– Извинете, госпожо! Мислех, че сте напуснали стаята. Ще я освобождавате, нали?
– Да, всеки момент! – отвърна малко разсеяно Милена.
Камериерката напусна стаята. Милена изгаси недоизпушената цигара в пепелника. Тя остави един от прозорците отворен, a върху шкафа с огледалото постави една банкнота за камериерката. В коридора те отново се срещнаха.
– Добро пътуване!
– Много благодаря! Приятен ден! – отвърна Милена приветливо.
Тя чуваше дъжда и във фоайето и в асансьора, a „Мълчанието на Бетовен“ продължаваше да звучи в главата й. Милена остави ключа на рецепцията.
– Приятно пътуване! – пожела й рецепционистката. Милена благодари и напусна хотела.
Имаше няколко часа до тръгването на влака за Виена. Тя можеше да изпие едно кафе в бара отсреща. Беше рано следобед и още валеше. Милена прекоси улицата възможно най-бързо и малко мокра влезе в заведението. Вътре имаше само няколко посетителя. Беше й все едно коя маса ще избере.
– Добър ден! Какво ще поръчате? – попита сервитьорът.
– Кафе, кутия „Марлборо“ и сто евро на заем.
– Моля?
– Кафе, кутия „Марлборо“ и сто евро на заем – повтори спокойно Милена, докато събличаше мокрото си палто.
Сервитьорът се отдръпна малко назад, присви леко очи и се усмихна.
– Вие шегувате ли се?
– Не – отвърна Милена, – не се шегувам.
– Интересно! – каза той и малко колебливо отиде зад бара. Там той направи едно еспресо и взема кутия „Марлборо“. Сервитьорът донесе поръчката. – Може ли да седна при вас? – попита той и след като Милен кимна одобрително, придърпа един стол и седна срещу нея. – Вие сега пристигате или заминавате? – попита той, поглеждайки към куфара на Милена и добави: – Аз съм Георги!
– Милена! Да, скоро ще замина. След около два часа и половина.
– Радвам се да се запознаем! – каза сервитьорът. – Жалко е, че трябва да напуснете града толкова скоро.
– Защо да е жалко?
– Тук не идват често интересни хора. A вие с какво се занимавате? – той определено беше любопитен. Или по-скоро Милена му харесваше. Очите му, погледът му го издаваха. Беше малко неуверен. Не знаеше откъде да започне. Георги определено искаше да научи повече за тази необичайна гостенка. Той не знаеше какво точно да мисли за ситуацията и не изключи, че Милена може и да е от лесните момичета. Но някак си харесваше тези очи, тази коса, която частично покриваше гърдите на Милена.
– Кафето е много добро! Както винаги! – каза Милена с лека усмивка. – Имам ли концерт в града, отсядам в хотела отсреща и преди да отпътувам идвам да изпия едно кафе тук. Разбирате ли? Станало ми е навик. О, да! За да отговоря на въпроса ви отпреди, аз съм пианистка.
– Интересна професия.
– Да, животът на музикантите е интересен, по-различен е от този на другите. Аз преподавам „История на музиката“ и знам много добре, че музиката променя човека.
– Не съм добре запознат – каза сервитьорът. – И как стана така, че закъсахте?
– Забравила съм си някъде портфейла. И аз не знам къде. Заедно с моите банкови карти. Вчера се обадих в банката да ги спрат временно. В момента съм само с два лева в джоба си.
– Неприятно! – отбеляза сервитьорът. – Знам какво е човек да остане без пари. И на мен ми се е случвало. Сигурно ви е много неудобно!
– Значи ме разбирате? – каза Милена, прокарвайки пръсти през още мократа си коса.
Сервитьорът имаше сини очи, модерна прическа и красиво лице, гладко избръснат. Може би беше около тридесетгодишен. За миг Милена се очуди на самата себе си. Откакто беше омъжена за Патрик, тя като че ли не забелязваше другите мъже, те някак не се вписваха в нейния живот. А какво имаше в Георги, че не можеше да свали погледа си от него? Тя се опитваше да гледа другаде – към чашата с кафе, към дъжда навън, но очите против волята й все се насочваха към лицето на Георги.
– Откога работите тук? – попита Милена, опитвайки се да прикрие мислите си.
– Отскоро.
Георги слушаше Милена и в същото време поглеждаше към масите, в случай, че клиентите имат нужда от нещо.
– Преди на бара работеше Мария. Едно симпатично русо момиче. Надявах се тя да ми помогне.
– Заведението има нов собственик. Персоналът е нов. Мария няма да се върне. Тя напусна града. Замина в чужбина. Но вие не се притеснявайте, аз ще ви дам сто евро.
Милена погледна ръчния си часовник.
– Влакът за Виена тръгва след два часа – каза тя. – Нямам много време.
– Един момент – каза сервитьорът и бързо стана от стола. – Трябва да отида до съблекалнята, за да взема портфейла си.
„Аз наистина го харесвам – призна пред себе си Милена. – Влюбена ли съм? Ръцете ми треперят, сърцето ми бие ускорено. Може ли това да е началото на ново увлечение? Отдавна не ми се е случвало. Откакто познавам Патрик.“
– Ето! – каза сервитьорът, подавайки й една стоеврова банкнота. – Надявам се парите да ви стигнат.
– Много благодаря! Ще ви ги върна. Още тази вечер ще ги изпратя онлайн.
– Надявам се! – каза сервитьорът и красива усмивка се появи на лицето му.
– Не се съмнявайте! След около месец имам отново концерт тук. Ще се видим пак. – Милена отпи от кафето си и продължи: – Бих желала да споделя още нещо – започна малко притеснена Милена. – Аз не познавам никого тук. Тази история звучи тривиално, като измислена е. Но е достатъчно интересна за някои медии. Не искам да се разчува, че съм толкова разсеяна ... да пишат в пресата за мен.
– Можете да разчитате на мен. Няма да обсъждам с никого нашето познанство.
Сервитьорът се извини и стана да обслужи няколко от гостите на заведението. Едни желаеха да платят, други да направят нови поръчки. Група жени на една от масите се опита да флиртува с него, след което красивият смях на келнера се разнесе за кратко в полупразния бар.
– Харесва ли ви новата работа като сервитьор? – попита Милена, когато той се върна. Тя беше подготвила рекламна програма с нейните концерти, която плъзна към Георги по масата. Той погледна цветния лист хартия. Имаше и снимка на Милена отпред.
– Да, харесва ми, но може би няма да се задържа дълго тук? – каза Георги. – Бях на кастинг преди седмица. Днес ми се обадиха. Избран съм за една от второстепенните роли.
– О, много интересно!
– Сценарият е написан по романа „Зелената пустиня“.
– Аха! – прекъсна го Милена, показвайки спонтанна заинтересованост. Патрик, нейният съпруг, беше авторът на романа. Но този факт тя реши да запази за себе си.
– Не помня името на автора – продължи сервиторът. – Утре ще получа текста.
– А как се случи така, че дадоха точно на вас роля във филма?
– Според мен е чиста случайност, че ме избраха! – махна неопределено с ръка той във вуздуха. – Може би за ролята им е трябвал точно такъв като мен – непознато лице, непрофесионалист ... Знам ли?
– Както се казва в подобни случаи – точният човек на точното място! Ако ви харесат, може да получите и други роли. В други филми.
– Може – изчерви се сервитьорът. – Но още е рано да мисля за това.
– Следващия път, когато се видим отново, ще ми разкажете повече.
– Да, непременно! Може ли да запазя рекламната програма?
– Разбира се! А сега трябва да тръгвам. Винаги става така. Точно, когато стане най-интересно и филмите свършват. Ще ми поръчате ли такси?
– Имам по-добра идея – каза сервитьорът. – Гарата е наблизо. Мога да ви закарам. В такова лошо време таксита рядко се намират.
– Не, не искам да си навличате неприятности заради мен. Вие все пак сте на работа. А клиентите?
– В това дъждовно време едва ли ще дойдат нови клиенти. Колегата от бара ще ме замести. Той и без това скучае. Сега ще говоря с него. Няма да липсвам на никого.
– Добре! – съгласи се Милена. Тя прибра цигарите и облече палтото си, докато Георги разговаряше с бармана. После той взема якето си и се върна при нея.
– Аз платих вашата сметка. Да тръгваме! – усмихна се непринудено Георги. – Колата е отвън, в пресечката вдясно. Не е далеко – и той тръгна първи към изхода от бара, като влачеше след себе си куфара на Милена, който беше на колела.
Времето беше мрачно и сиво без слънцето, скрито зад облаците. Дъждът не беше толкова силен, както преди. Само леко ръмеше. Георги отвори багажника на колата и пъхна куфара вътре. Той отвори дясната врата на колата и покани Милена да се качи.
– Готово! – каза той, след като се настани зад волана. – Поставете си колана. Тръгваме!
Известно време Георги караше из града мълчаливо. Милена си каза, че може би така е по-добре. Тя гледаше градските безлюдни улици. По-малко думи, по-малко непредвидени грешки. Патрик означаваше много за нея. Тя се чувстваше сигурна с него.
– Знаете ли? – каза Георги съвсем неочаквано. – Страхувам се, че няма да мога да се справя с ролята.
– Не мислете така! Ще се справите! Всичко ще стане както трябва! – окуражи го Милена.
– Мислите ли?
– Те знаят, че вие сте нов и неопитен. Ще ви обяснят какво очакват от вас. Как да се държите, как да се движите ... Всички от филмовия екип са професионалисти. Няма страшно!
– Откъде знаете всичко това?
– И аз съм била на снимачна площадка. Точно два пъти! – засмя се Милена.
Всъщност това не беше пълната истина. Тя беше любопитна как ще бъде направен филмът и Патрик понякога я вземаше със себе си. Милена се възхищаваше на търпението и професионализма на всеки един от филмовия екип. Всички слушаха режисьора и правеха това, което той изискваше. Но защо сега търсеха нов актьор? Филмът е заснет още преди три месеца. Нещо може да се е объркало. По някаква причина някой се е отказал от ролята си. Или режисьорът е решил да добави допълнителни сцени …
– Вие сте се снимали в два филма? Уау! И ми казвате това едва сега, когато почти стигнахме гарата?
– Нали ви казах? Винаги става така – усмихна се отново Милена. – Точно, когато стане най-интересно и филмите свършват.
– Филмите са си филми, а аз трябва да потърся къде мога да паркирам – каза шеговито Георги. – Жалко е, че заминавате.
– Жалко е, че вие няма да пътувате с мен.
Георги намери свободно място, паркира колата и изключи двигателя.
– Милена – обърна се той към нея, – искам да ви кажа нещо.
– Говорете, слушам ви!
– Много ви харесвам! – каза Георги.
Милена мълчеше. Тя не предполагаше, че Георги ще е толкова директен. Той приближи бавно лицето си към нейното. Погледна я в очите, после погали косата й и я целуна чувствено по устните. И двамата веднага разбраха, че желаят този момент. Желаеха той да продължи възможно по-дълго. Опипваха един друг телата си с ръце. Eдва успяваха да си поемат дъх, но не можеха да спрат дълго да не се целуват и да не се галят навсякъде. Нямаше нужда от думи. Учестеното им дишане казваше всичко. Те бяха вплетени един в друг, те бяха завързани. Не, това не беше изблик на страст. Това беше борба за оцеляване, борба за освобождаване от невидимите въжета, които ги притискаха един в друг.
– По-добре ще е да тръгна сега! – каза неочаквано Милена. Георги се отстрани от нея без особено желание, сякаш тайно се надяваше, че тя все пак ще промени решението си.
В този момент тя беше готова да му разкаже за Патрик и дъщеря й, но се поколеба. Наистина ли той трябваше да знае всичко за нейния живот? Милена не знаеше нищо за неговия. Би искала повече, но не можеше да му се довери. Тялото й сто евро ли струваше? Тя имаше щастлив брак. Георги изглеждаше наистина много добре и й беше ясно, че повечето от жените го намират за привлекателен. Тя беше осъзнала това още в бара.
– Защо? Не се ли чувствате добре? – попита той и след кратко колебание добави: – Разбирам! – въпреки че не разбираше Милена и цялата ситуация. – Нека ви изпратя. Ще дойда с вас до гарата.
– Бих искала повече, но не мога.
– Извинете ме!
– Всичко е наред!
Те излязоха от колата. Георги извади куфара от багажника и те тръгнаха към гарата. Внезапно, малко преди да стигнат входа й, дъждът отново се заизсипва от небето на големи студени капки. Милена и Георги се разсмяха и се затичаха към входа на гарата.
– Първо ще си купя билет – каза Милена. – А преди тръгване може да изпушим по една цигара отвън.
Георги остана встрани с куфара, докато Милена се занимаваше с автомата за билети.
– Радвам се, че се запознахме. Благодаря за помощта. Направо не знам какво бих правила без вас!
– Аз също се радвам – усмихна се Георги. – Но какво можех да направя? Да ви откажа помощта си? В крайна сметка ви трябваха пари за обратното пътуване. – И двамата пушеха пред гарата. – Ще дойда на концерта ви следващия път.
– Ще се радвам! – Милена го гледаше право в очите. Георги се приближи внимателно към нея и я целуна кратко.
– Какво ще правим сега? – прошепна Георги тихо в ухото й. Телата им бяха прилепени едно в друго. – Можете да ми кажете всичко.
– Не знам – отвърна Милена. – Нямам време! Може би следващия път ще поговорим за това. Но сега трябва да тръгвам! Не мога да пропусна влака, а вие трябва да се върнете на работа. И двамата нямаме време.

Милена се качи във влака. Влезе в едно купе и бутна надолу един от прозорците. Вътре влязоха дъждовни капки. Георги стоеше отвън малко като изгубен, с ръце в джобовете и се усмихваше. Но неговата усмивка беше тъжна. Дали тя не трябваше да му каже нещо? Милена се поколеба за момент. Беше твърде късно да му казва каквото и да е. Те продължиха да се гледат мълчаливо. Когато влакът бавно тръгна, те дълго си махаха за сбогом. Той направи завой наляво и цялата гара изчезна от погледа й. Мислите на Милена бяха объркани. Тя затвори прозореца и извади книга от чантата си. Опита се да чете, но скоро установи, че прочетените думи преминаваха нищо незначещи пред очите й. Тя затвори книгата и я остави встрани. Случайно или не, Милена докосна устните си с пръсти. После импулсивно продължи тази игра, прокарвайки ръце през косата си, нежно погали врата и спусна длани към гърдите си. Тя неволно беше свела поглед надолу, когато забеляза една изгубена кафява дамска ръкавица, лежаща на пода. Милена плъзна ръце по бедрата си ...
Една от луминисцентните лампи на тавана беше повредена и постоянно примигваше.
Този ноемврийски дъжд може би за никого нищо не означаваше, може би никой не го забелязваше – нямаше нищо необикновено в това, че вали.


Публикувано от Administrator на 19.08.2021 @ 20:00:31 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   marathon

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

24.10.2021 год. / 09:55:56 часа

добави твой текст
"Авантюристката" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

RE: Авантюристката
от mariq-desislava на 19.08.2021 @ 21:16:09
(Профил | Изпрати бележка)
Разнопосочни размишления взеха да ме заливат след прочита - от една страна на Милена нещо й липсва, за да се захване да приключенства с друг мъж, но от друга - сякаш се уплаши докъде може да стигне.:) Или пък иска да убеди себе си, че още е способна да привлича мъжкото внимание.