автор: vlakant

Малкото южно градче дишаше тежко, потопено в невероятен юлски пек. Горещият вятър носеше прах и пясък и го хвърляше в очите и гърлата на хората. Четиридесет градусовата жега, продължила повече от седмица, беше сменила цвета на тревата, дърветата, улиците, къщите, колите. Останал беше само нюансът между жълто и охра – прашно, пясъчно и изгоряло.
През деня градчето беше пусто. Хората се криеха в най-хладните етажи и стаи на къщите си, и се осмеляваха да излизат само в ранна сутрин или чак след залез, когато поне слънцето не сипеше пряко жарта си. Тогава се събираха в механите и кафенетата, под изгорелите асми, край пресъхналото езеро в градската градина и обсъждаха сполетялото ги бедствие. Такъв мор и най-старите хора не помнеха. Разговорите вървяха вяло – жегата беше изпила енергията и надеждата. Ежедневната метеорологична прогноза не обещаваше захлаждане, нито дъжд, и този път за всеобщо очудване и разочарование не грешеше. Хората се питаха дали да не бъде отслужен един молебен за дъжд или направена някоя вуду – магия. Молебенът не донесе желания резултат, може би защото повечето от жителите бяха атеисти. Вуду – магьосник не намериха.

Рано сутринта, на десетия ден от началото на изпитанието, в градчето, идвайки от източния път, се появи висок мъж в бели дрехи, позацапани с различни цветове, с шапка - чадър и голяма чанта. Малкото, останали по кафенетата, хора наскачаха да видят странника дошъл в тяхното градче, точно сега и то пеша. Новодошлият ги поздрави с кимване и широка усмивка, поръча си една лимонада в тенекиена кутийка и се заразхожда из потъналите в прах, и като че ли в забвение улици. Гледаше с интерес къщите, дворовете и дърветата, колите, гаражи и оградите, кучетата, която пролайваха мързеливо, сякаш само да покажат на стопаните си, че са живи и са си заработили храната и днес. Хората от кафенетата го позагледаха, поцъкаха с език, споделяйки, че това е поредният чудак – турист или представител на някоя секта, прекланяща се пред слънцето и се заприбираха по къщите си, преди огнената топка да се е вдигнала и да е започнала да ги обстрелва с ежедневната доза пламъци. Видът на човека беше нещо средно между пътуващ проповедник – сектант от църквата на слънцето, представител на бялото братство, клоун или просто луд. Шапката му беше като на китайски оризоберач, но направена от тънка хартия, и повдигната на нещо като отворена корона на двайсетина сантиметра над темето му. Наистина приличаше на чадър, и тази форма позволяваше да се предпазва от директните слънчеви лъчи, и то без да му се запарва главата. Дългата му черна коса му се вееше от най-лекия порив на вятъра, без да се сплъстява от характерното за това време изпотяване. Отгоре на шапката-чадър беше изрисувано слънцето, сякаш щит срещу онова другото, истинското. Белите му дрехи бяха позацапани с различни ярки на цвят бои, намиращи се в носения от него голям, дървен куфар. По него също можеха да се видят много от цветовете на дъгата. Чудакът беше просто художник.

Той започна да рисува града от единия му край. Рисуваше къщите, улиците, дуварите, дърветата. Рисуваше с ярки бои и сменяше вида и настроението на градчето. От монохроматичното прашно жълто, видът бързо се сменяше в ярко, калейдоскопно, шарено – но хубаво шарено. Основните му цветове бяха тези, които липсваха в пейзажа – зелено, ярко червено, лилаво, синьо и оранжево. Оранжевото сякаш му беше най-любимо. Рисуваше бързо и си тананикаше някаква песничка, от която се чуваше само припева: „Оранжево морето, оранжево небето ...”. Привечер, когато хората започнаха да излизат, пред тях се откри някаква нова гледка на техния град – по-различен, по-весел, с позабравени цветове, забележими дори в сумрака. Това донякъде им възвърна настроението и надеждата. Тази вечер се чуваха повече и по-високи гласове в хладните механи. Художникът, естествено бе там. Бъбреше с хората, радваше се на техния интерес към неговото творение, което той наричаше със странното, за някои от местните, име „инсталация”.
- И как ще се казва тази „инсталация” ? – попита някой.
- Не знам, - отвърна художникът. – Вие ще и дадете име, такова каквото ще и приляга най-много.
В един момент разговорът естествено тръгна за жегата и за тъй желания и чакан дъжд. Художникът, почти на шега им обеща, че дъждът ще дойде „Ще видите, скоро ще дойде!”. В отговор получи недоверчиво кимане с глава, и някакво хихикане в смисъла на „Да бе, щом ти си казал!”.

На другия ден човекът в бяло продължи да рисува и боядисва града. Шапката му се носеше по празните прашни улици, които след нейното минаване, започваха да изглеждат по друг начин, сякаш отново оживяваха. Хората започнаха да излизат навън още преди да се е скрило слънцето за да могат да се насладят на цветовете в естествена им, ярка светлина. Така хората връщаха живота на улиците, както вида на улиците връщаше живота и надеждата на хората. Вечерта в кръчмата, с чаша голяма ледена мастика в ръка, художникът отново им обеща, че дъждът е близо.
На четвъртия ден, следобед, в най – големия пек, художникът приключи със своята инсталация. Въпреки жегата и вятърът, продължаващ да носи пясък и прах в очите и устите на хората, те бяха навън, разглеждаха и се радваха на новия вид на своя град. Те бяха навсякъде – по улиците и площадите, по градините, парковете и кръчмите. Гласовете им бяха ведри и в разговорите им я нямаше онази безнадеждност, присъстваща там допреди няколко дни. Когато се стъмни, художникът допи третата си мастика за деня, плати си сметката, сбогува се с хората и си тръгна. На въпроса къде е дъжда, той категорично каза „Идва!”, и се запъти към западния изход на града.

През нощта, след полунощ заваля. В началото капеха едри, редки капки, които експлоадираха, падайки в прахта. Лека, полека капките се сгъстиха и заваля истински порой. Хората гледаха през прозорците и се радваха на дъжда. „Прав се оказа художника!” Плющя до сутринта – силно и щедро. Сутринта, с показването на слънцето, дъждът спря. Улиците, прясно измити искряха, с отражението на слънцето в хилядите капчици вода. Прозорците бяха като кристални огледала, отразяващи красиви цветни картини. В небето се беше опънала страхотна дъга, ярка и дебела. Дъждът беше върнал красотата и цветовете на града, но беше отмил инсталацията. Беше я отмил толкова старателно и толкова професионално, че някои даже се чудеха, дали изобщо някога е съществувала. Или е била просто мираж. Добре, че местния фотограф, един русоляв дългуч на име Явор, който протоколираше с апарата си случващото се в градчето, се беше постарал и този път. Снимките на художника и неговата краткотрайна творба бяха готови и подредени в голям албум. По-късно, в кръчмата, хората пиеха мастика, бъбреха за среднощния порой, за случилото се през последните дни, и гледайки снимките решиха, че името на инсталацията е „Дъжд”.