автор: Albatros

Понеже изведнъж прописах проза,
тъй грохнах аз от тоя страшен труд,
че във приют за луди с диагноза! –
ме вписаха в графата „Много луд”.

Завързаха ме – във специална риза! –
във нея се е нервил Наполеон!
Неоценен бях в таз душевна криза –
да бяха дали барем и панталон!

Що доктори над мен се изредиха –
дори Хонорис кауза се вреди!
След визитацията съчиних два стиха,
но бях загубил форма от преди.

В съседния креват до мен – бай Ставри,
си бе забъркал чайче от липи.
Направо с мен реши да се изгаври! –
и всичките ми хапчета изпи.

Бай Ставри сетне стихове прописа! –
и каза: – Аз съм Шекспир! – от Бургас.
А аз лежах с потайната си мисъл –
какъв съм? – и какво ви пиша аз.

Сестрата ми заби една спринцовка –
във десния! – по-сексапилен бут.
Ако не бе тъй бърза, пък и ловка! –
щях да й кажа кой от нас е луд.

Във стаята – отляво – пукна Сталин.
Отдясно – Хитлер се самоуби.
Бай Ставри стана, лампата запали –
и каза: – Брат, ту би, ор нот ту би?

Намачках тъпата си епикриза –
и я изядох! – бях умрял от глад.
И вързах усмирителната риза! –
на тоя – покрай мене луднал! – свят.

Щом срещнете ме, боднал бяла роза
в ревера, стиснал в шепа вестник „Труд”,
да знаете, че спрях да пиша проза! –
и ме помнете с диагноза „Страшно луд”!