автор: milyovelchev

Ужас! Лехите с разсада изпотъпкани, на младите овошки клоните изядени, само стъблата им стърчат грозно. Целият двор осран. Петко, младият бик на братята, ме гледа като отровен, а аз се чудя как мога да го убия с голи ръце.
Взех една лопата и се засилих да го ударя между рогата. Побягна, метна се върху оградата, събори два кола, направи още маса поразии и избяга.
– Аз съм виновна.
Стоеше до лятната кухничка и ме гледаше гузно. Една от сестрите на братята. Чорлава, с пъстра басмяна рокля до коленете и галоши на краката.
– Не съм го видяла кога съ й оттаковал от другите.
Какво да ѝ кажа? Чувствах как ми пулсират слепоочията и черепът ще се пръсне. „Ще направя някоя беля – си викам, – трябва бързо да глътна един хлофазолин!“ Затова казват – гневът е смъртен грях. Вдигнеш кръвното и прас – удар, мозъчен кръвоизлив. А и добрият християнин трябва да прощава.
– Аз съм виновна – отново измрънка.
Наплисках си лицето със студена вода на чешмата и тръгнах да си изпия хапчето.
Тя стои на пътеката и не тръгва.
– Какво има още? – троснато я попитах.
– Аз съм виновна.
– Добре де, разбрах. Прощавам ти. Върви си!
Продължи да стои с наведена глава и да върти копчето на деколтето, докато го скъса и гърдите ѝ лъснаха.
– `Щот бате рече да внимавам кравите да не влязат у вас, чи яко ши мъ мандръсаш.
Погледнах – малката портичка към долния двор отворена, а съм сигурен, че я бях затворил. Да не би тази шматка нарочно…
Причерня ми. Побеснях! Прошка ли, ваш`та мама?! Нямам милост!

След една седмица – пак. И шестте крави, барабар с Петко – в двора ми. Този път – по-малката сестра. Като ме видя, се разтича, размаха тоягата, изкара ги през долната вратничка и се върна. Гледа ме в очите и премигва:
– Кака рече: „На тебе ши ти прости.“