автор: milyovelchev

Симо си свали каскета и огледа небето във всички посоки. Най-дълго присвива очи към билото на Балкана. После го изтупа два пъти в бедрото си, нахлупи го до вежди и отсече:
– Нѐма да вàли.

Други думи този слабоумен полендак рядко изричаше. „Че вàли. Нѐма да вàли.“
Другите овчари му викаха Синоптичката, Синята птичка… Може би затова обичаше да ходи със сини дочени дрехи и жълта папионка на врата. Червило си слагаше на устните и бузите. Кипреше се, дано се хареса на някого, защото Господ… А бе, Господ си знае работата. Щом го е създал такъв… Щом майка му го е родила такъв…
Баньо усети, че сърцето му тревожно се сви. Тръсна глава и извика:
– Хайде, Симо, ти върви напред, аз ще ги карам отзад! И гледай за мечката! Ако я видиш, няма да се плашиш! Викай силно и махай с ръце!
Симо погледна уплашено към Баньо, после към гората, към заснеженото било на Балкана и заклати глава:
– Тц! Нѐма да вàли.
Стисна гегата в едната си ръка, с другата притисна торбичката към хълбока си и побегна към горния край на поляната, да поведе овцете. Кучетата останаха при Баньо.
Тревожно му беше на Баньо, защото Стана трябваше всеки момент да роди. Ако не е родила вече?! Тия дни ѝ беше терминът. Дебела глава! Бебето голямо, а тя – дребничка, с тесен ханш. Всички ѝ викат да го роди секцио, тя – не, нормално, като другите жени. На ръст – малка, а инатът ѝ голям.
Изрева сърна. Търсеше малкото си. Загука любовно гълъб хралупар, изпляскаха криле, излетяха от сенчестите корони, подгониха се към Долното воденичище. Кълвач зачука някъде по гнила коруба. Слънцето надникна над върховете на дърветата, пчели запрелитаха от цвят на цвят. Цялата природа говореше за любов и живот. Размекна се сърцето на Баньо. Бог е милостив, ще го дари Стана с рожба… и други после ще му роди. Ще ги обича до гроб.
„До… гроб!“ – отекнаха два удара в главата му. „До… гроб!“ Като далечен удар на камбана. Заслуша се… и чу камбаната. Откъм тяхното село, тяхната черква. Два пъти… и пак два пъти. Жена е умряла! Студена пот го обля, краката му омекнаха, приседна. Боже, дали…
Кучетата скочиха и източиха вратове. Симо търчеше от горния край на поляната и торбата му се мяткаше на всички страни. Дойде запъхтян, коленичи пред Баньо и си свали каскета. Сочеше с глава надолу, към селото и на пресекулки изрече:
– Жена!
Гняв обзе Баньо. Ако имаше сабя, щеше да го посече. Изправи се, вдигна си тоягата, но я задържа над главата му, не го удари веднага. Изчака го да си вдигне ръцете и я стовари със все сила. Тихо изскимтя Симо, потрепери от болка, сви глава между раменете и виновно вдигна поглед нагоре.
Баньо изстена, обзе го някаква жал, хвърли тоягата, коленичи, притисна с две ръце главата му. Преди ги мразеше. Тези, като Симо. Презираше ги до дъното на душата си. Но откакто дойде време Стана да ражда, а и сега…
– И тебе майка те е раждала – изхлипа, притисна устни към челото му, обхвана раменете му и силно го притисна към гърдите си.
– Жена! – повтори Симо, когато Баньо отпусна отчаяно ръце.
Сякаш буря го връхлетя. Изрева като ранен звяр, скочи, съблече мушамата, хвърли каскета и хукна. Не по пътеката. Направо. Право към селото, към камбанения звън, който кънтеше вътре в него и се смесваше с тътена на стъпките му, трошенето на клони, грохота на камъни, бученето на реката…
Когато го изгуби от поглед, Симо вдигна глава към небето, после към билото на Балкана и прехапа уплашено устни. Примъкна се на колене до мушамата на Баньо, стисна я здраво и протегна две ръце надолу, като да настигне другаря си и да му я даде.
– Че вàли!

Стигна до тяхната къща, видя хората на двора, капакът на ковчег, изправен на стената… Краката му се подкосиха и се свлече до кладенеца. Мина му през ум да стане, да вдигне капака на герана и да се бухне с главата надолу. И той със Стана… До тук беше животът му. Поне заедно да ги погребат.
Вдигна плувналите си в сълзи очи и я видя.
Стана! Стоеше на прага, издула корем.
Сънува ли? Не скочи ли в герана? Мъртъв ли е вече и са заедно със Стана?
Не можа да стане, тя дойде при него. Коленичи и го прегърна.
Опипа лицето ѝ, свали ѝ забрадката, разроши косите ѝ, зацелува очите, устните… Жива е! Стана е жива! Луда радост го обзе и взе да се смее. Целува я и се смее. А тя плаче. Тя плаче, а той се смее.
Боже, каква радост! Не била Стана. Майка му умряла в съня си.