автор: ivliter

В шумовете на деня,
през досада и куп грижи,
през дълбоката умора
сънят спира и до мен.
Но в безпътицата дълга
на объркани посоки
не намирам своя дом,
и леглото ми студено
ме посреща отчуждено.
Как без топла дума на приятел
и благ поглед на съдбата,
без милувка на любима,
как кажете, да заспя?
Да, сънят при мен се връща
в празната студена къща,
с много обич ме поглежда,
търпеливо ме прегръща,
но очи не се затварят.
Стъпки нечии усърдно
газят през мен тежко тишината,
вдигат прах и ме премятат –
прах от паднали звезди
и несбъднати мечти.
От безкрайна употреба
скърца прагът на съня ми
и през отънялата му дреха
в мен наднича бъднината.