Сърбам - кафето пия на живота
и в най-горчивото откривам сладост,
отмерва като на кантар съдбата
времето на мойта буйна младост.
Сто грама спомен с овехтяла снимка
под бременните клони на лозата
възкръсва във очите ми с въздишка
как хлопнах на изпроводяк вратата
в утрин новобранска по войнишки
сбогом взел с баща, със майка мила,
две години младост да задраскам
с дълг роде́н от комунистка школа -
на плаца там безропотно да служиш
унижаван, тъпкан като валяк ръж,
под каска бездуховен да тъпееш
със мантрата „момчето става мъж”.
Тез години дето не се връщат
и като бяла лястовица кацат
кога кипи във теб кръвта гореща
и любовта усещаш как те цака.
Казармата отдавна се спомина
като комунизма в необята,
но кой за Бога днеска ще ми върне
пролет бяла - тържество в живота?!