автор: ole72

България – любима и красива –
държавата в най-сивото се впива,
но не е сиво, а лукаво черно –
бездънна, безпардонна злонамерност.
А властите са пълни с тежки страсти
и тъне истина в лъжливи храсти.
Крадливи, корумпирани, свирепи,
коректни политици до нелепост
си търсят денонощно келепира,
все по-голям и по-голям иизбират.
Кирливите си ризи ги изпират,
в изпраните лекетата събират,
лекетата им стават страшна яма,
България там гине по програма,
от чужди хищници предначертана.
И пари я дълбока люта рана,
шуртят сълзите, не, не спират, само
по-гъсти и солени стават, няма
ли край горчивата им скръбна песен,
не е държава, а лютива плесен –
всеядна, галопираща, порочна
и лошото обичаща нарочно.
А чака ни България на прага
и сълзите в очите си ги стяга –
вързопче нежност, малка нежна сила,
и цялото величие открила.
Земя, която трябва да опазим
от кражби бедни, весели омрази,
от дълги ненаситни катастрофи,
на дървени държавни философи.
Дори да е с големина на орех,
за свободата трябва да се борим,
за майчицата ни – родина свята,
докато чиста бликне свободата.
Ще пием упоително, щастливо,
свободни пръски в нас ще се разливат
и робството смутено и страхливо
далече вдън земята ще се скрива.
В сърцата ще усетим необятност –
свободна, не към робството обратно.