автор: flood

Народът е на власт. Това е дефиницията на демокрацията. У нас най-големите длочинства се вършат по време на демокрация. Когато управлява народът, всичко е позволено. Защото народ няма.
Къде е народът? Търси в демокрация някоя тънка далавера. В шума на делника, в зелника на парламента, в сайтовете на продажниците, в екрана на телевизора... Във всичко вижда онази струйка лайсна, чрез която да надмогне закона, зада бъде щастлив. Еднолично. Допускам, че българите са най-тъпанарският народ в света. Разбира се, надявам се да греша. Но не допускм, че преувеличавам.
Така не се получава. Нито народ ще се пръкне, нито демокрация от егоизма на просташкия битовизъм. Внушения не трябват. Демокрацията е възникнала от и за общността, народът няма как да съществува, за да оправдае онова, от което не е родена волята му за свобода и правда.
Кое е то?
Сега нещата са прости като управляващите: искаме ли демокрация? Свобода?
През последните тридесет години постигнахме толкова много малко, че вече не се знае дали желаем да бъдем стойностни, честни, добронамерени и достойни люде. А само принадлежни към институциите, плебеи сме доброволно, електорални мишоци, които се крият зад бюлетините си като католици в изповедалня... От османците ни освободи Русия, от Русия ни освободи Германия (нали война й обявихме), от Германия после – пак Русия, накрая към Русия ни придържа лъжедемокрацията.
Ама тя, тая демокрация, нито има име, нито президент да му даваш ордени, награди и да го водиш на лов или да черпиш с дърти проститутки; нито иска развалени консерви за внос и за износ. Тъпо копеле е демокрацията. Не ти дава нищо. Само възможност. Наперчена като среден пръст. Това ли било тя? За това ли се борихме? За нея? Уф.
Проблемът е, че принадлежността или устрема към някаква цел или общност не те прави равен на нея. Ти летиш към нещо без крилата на съвремието си и се чувстваш толкова лек, колко е виртуален духът ти – и държавността, създадена от него. Принадлежиш на безсебието си, но предпочиташ да се изхлузиш от това чрез участието си в клуба на богатите. Каква брилянтна невъзможност!
Това усещане за безметежност, оня витиеват речник на битовата глупост, на ежедневната безсловестност, изразена с толкоз много думи, че чак Достоевски би се изумил – то смазва надеждата за присъствие на разум, впрегнат в организирана мисъл. Властта използва речник, време, смисъл и юридически похвати, понякога и мерзост; но тя не употребява сила. Защото я няма.
Властта е в летенето. В свободата. В демокрацията – тази на народа. Пърхаш с летилото на своето несъвършенство и знаеш, че ще паднеш, ако не се справиш с ветровете. Може да намериш виновни, различни от теб. Но и себе си да разпознаеш може долу в прахта или в небето, опърлен от слънцето. Поне си опитал. Имал си възможност. Не е ли малко, щом е било за добро? Щом шанс си имал? Свободата е шанс. А демокрацията – право на шанс. Двете обаче дават еднакви възможности: да живееш според себе си и да се трудиш без унижение и страх за насъщния – нещо, от което България е още далеч. С няколко хиляди порива.
Животът в насилена бедност и несигурност, в сританото самочувствие на обикновения труженик, животът, лишен от герои и наслада, от въжделения и примери – е живот без любов.
Някои казват, че любовта е щастие. Може да съм го прочел на гърба на вратата в обществена тоалетна, не помня вече.
Аз бих предпочел обратното – нека да превърнем щастието в любов. За мен щастие е да изкореним злото. Същото, което ни управлява. С нашите гласове. С нашата воля. С нашата сиромашия. И несъвършенство. Да полетим над съдбата си като птица – тази, която се завръща без да знае за колко, къде и защо. Просто защото желае да се върне. Тогава къде не е място, живот е.
Ти какво ще кажеш, властнико народ? В какво си влюбен? В кое? Къде си? А?