автор: Virginia

Разказ на един художник-скулптур

Правех истинска любов и се чувствах желан само с Илинда. По цели нощи потъвах в бездната на нейното благоухане. Събудих се една сутрин, а тя се беше изпарила. Първо помислих, че е излязла някъде навън, когато се огледах видях празнотата. Почувствах се ограбен.
Дълго...много дълго лежах неподвижен и наблюдавах как накацалите на перваза бели гълъби потръпват с пухкавите си крилца. Жилищните блокове блестяха със слънчевите си брони и напомняха паметници. Беше тихо като в музей. Лежах! Потъвайки в себе си започнах да връщам лентата назад и да възстановявам в детайли изминалите нощи. „Никога няма да я опозная!“ - помислих си. Още чувствах присъствието и. Беше ме заредила с електричество, беше омагьосала дори въздуха. Около мен сияеха кристали, които звънтяха като самата любов, която е също толкова крехка и чуплива. Нейното мистериозно изчезване ме хвърли в душевен смут. Чувствах, че душата ми я обичаше, че никога няма да престанe да я обича. Исках да изрежа като хирург това увлечение..., но уви, аз тепърва щях да се препъвам и падам в собствената си душевна бездна, да бродя в огромната пещера на чувствата си и да размишлявам. Случилото се внесе объркване в мислите ми за минало, бъдеще и настояще. В този момент не можех да определя какво беше в същност реалното им измерение. Сякъш ураганът на историята се беше намесил и преобърнал живота ми, който от години се изсипваше като мъртъв пясък. Исках да избягам от случилото се. Навярно така се осъществяват всички обрати: случва ти се нещо, искаш да избягаш, овладян от някакъв първобитен страх и бягайки попадаш в капана на съдбата.
Любовта за мен беше не само освобождаване на сетивата от сексуалното напрежение. Трябваше ми точно тази любов,без която животът ми би бил немислим. Не само тялото, а и душата ми копнееше за нежност и обич. Сред облаците на белите чаршафи можех с всяка привлекателна жена да облекча сетивата си, но нямаше да бъде същото. При спомена за преживяните нощи слабините ми пламваха и от здравия разум не оставаше нищо. Само при мисълта за нежното тяло на Илинда се изпълвах с еротични желания. В мен се беше пробудил един друг мъж. На следващата сутрин се събудих отново с мисълта за нея. Представих си я – дългокрака, с мини пола и с прилепнала тениска, изпод която напират красивите и гърди с твърди съблазнителни зърна.
Както мистериозно изчезна от моя живот, така и мистериозно се беше появила. Всичко започна преди месец, през май, в един от онези мъчителни за твореца дни. Исках да рисувам, а нямах вдъхновителка, нямах модел, в който да се влюбя и всичко да ми текне и тогава...тя се появи. Окрих я в един бар. Беше точно копие на „Момичe в банята“ от Реноар. С огнени коси - все едно родена от самото слънце! Отначало всичко беше само „Секс за една нощ“. После продължихме „Пак и пак“, „Без обвързване!“. И накрая - ето ме отново сам! Отворих прозореца на ателието и вдъхнах аромата на пролет, който се носеше от близкия парк. Лястовичките пронизваха простраството сякъш искаха да погълнат не само мушиците, но и слънчевите лъчи. Днешният ден беше мъчителен за мен не само поради изчезването на Илинда, а най-вече, защото се навършваха три години от развода ми, но това е друга тема. Вече съм на 33 години – Христова възраст и обичам свободата си повече от всичко! Бих искал да не се страхувам нито от живите, нито от мъртвите, но и аз като всички простосмъртни хора имам своите страхове. Един от тях е да не ми отнеме някой света, който съм си сътворил и да не се опита да ме натика в плоската рамка на еснафщината и самодоволството. Та ето така, въпреки случилото се трябваше да продължа работата си върху една скулптура, която бях започнал да моделирам още през март, но през прозореца нахлуваше нежната светлина на пролетното слънце и пъдеше настроението ми, пъдеше и онази неопозната душевна енергия, която караше ръцете ми сами да намират материала и да моделират фигури, на които после сам се чудех. Приближих се до скулптурата и махнах от нея влажното одеяло. Голямо уродливо тяло блесна на слънцето. То нямаше нищо общо с контурите от подготвителните рисунки. Това така ме разстрои, че чак ми причерня. Изпитах страх да се докосна до собственото си творение. Реших да зарежа скулптурата и заявките за разнокалибрени вази, чинийки и други керамични предмети, върху които от край време се е крепил светът.
След около час бях паркирал стария си автомобил в една крайпътна отсечка извън града. Взех си сака, в който имах бележник за скици, моливи, няколко списания и термос с кафе. Запътих се към реката, където пролетното ухание беше нй-силно. Боготворях тази местност. Тук можех да остана сам със себе си и да мечтая за бъдещите си творби и любови. Какво бяха всъщност постоянството и промяната. Когато наблюдавах синьото безоблачно небе, огромните борове и дори брега на реката аз си въобразявах, че животът си тече постоянен и непроменим. Така си въобразявах, че и тъпото ми ежедневие трудно може да се промени. Цялата тази илюзия за постоянство щеше да се окаже „затишие преди буря“. За да не продължавам да си дробя попара от камъни, които по-късно щях да се чудя как да преглъщам реших да се върна незабавно в ателието и да се захвана за работа. За броени дни завърших скулптурата и един триптих „Владетел на миражи“ който рисувах от месеци. Чувствах се уютно в моето двойно съществуване. Все едно живеех два живота: единият изпълнен с грижи за ежедневието, а другият пълен с очарование, в който витаеше моето изкуство и образът на Илинда. Икономическата криза в страната беше непоносима. За да оцелея бях принуден да правя компромиси с моите естетически възгледи като рисувах непретенциозни натюрморти, майсторях кичозни фигурки от глина, правех дребни украшения, които успявах да продавам за жълти стотинки по пазарите в град Попово и околията. Изложби се правеха трудно. За щастие имах покана за една обща изложба във Варна Там щях не само да изложа картини, но и да се срещна със съмишленици.
След две седмици вече бях във Варна. Уредих формалностите по изложбата. До откриването имаше още време. Към свечеряване излязох към пристанището. Разходих се по вълнолома. Винаги съм възприемал морето като живо същество. Представата ми за вечност се свеждаше донякъде до неуморно прииждащите вълни, които за мен бяха безсмъртни. Копнеех да рисувам морски пейзажи с отлитащи чайки. Намирах ги за съвършени и клюновете и перата и трепета им, които оставаха във въздуха. Вълните отнасяха плача им и подпалените им от залеза криле, после се връщаха отново и отново на брега и винаги бяха там където е началото: на брега или зад хоризонта. Морето можеше да събуди и най-дълбоко заспалите сетива. Ненужни ми се струваха всичките дребнавости на ежедневието и стремежът на човечеството да притежава и да консумира все повече и повече. На кого беше нужна тази бясна надпревара и стремеж към самоунищожение? Слушах вълшебната соната на морето и чайките и не можех да си представя, че някой ден може да ми омръзне. Свечеряваше се. Имаше нещо страшно и тайнствено в настъпващия мрак. Бавно и тежко към брега плуваха две лодки. Носеше се лек ветрец с дъх на водорасли. Сърцето ми беше изпълнено с печал. Шума на вълните само засили това тягостно чувство. Нямах желание да ходя повече никъде. Прибрах се в хотела и легнах да спя без да вечерям, без да си проверявам пощата, без да гледам телевизия. Нощта беше кошмарна. Унасях се и в просъница чувах как неумолимо свисти морският вятър. Много странна ми се стори тази нощ, но хубаво ми беше да си въобразявам, че вятърът разнася вълшебното име на Илинда из цялата вселена.
Сутринта беше хладна. Реших вместо да потъвам в собствения си ад да поскитам из морската градина. Беден провинциален художник-скулптур като мен не може да си позволи много. Радвам се повече на пейзажите, на изгревите и залезите на всички онези наистина скъпоценни неща, които са безплатни. Да, но все пак в един момент огладнях. Само с духовна храна не се живее! Започнах да мисля къде бих могъл да се нахраня. Отидох в италианския ресторант. Там можех да си поръчам аперитив и да похапна. Харесах си маса и взех менюто. В този миг почувствах силна пареща болка в слънчевия сплит. На една маса в другия край на заведението съзрях познат силует. Вгледах се. Беше Илинда с още две момичета и един видимо възрастен мъж. Тя също ме видя и тръгна към моята маса. Стори ми се цяла вечност, докато дойде при мен! Прегърнах я. Беше обаче кратка тази прегръдка. Тя се отдръпна. Държах само ръката и няколко мига, които бяха достатъчни, за да прониже тялото ми електрическата тръпка, разтърсила цялото ми същество през последните няколко седмици. Когато тя седна срещу мен, погледнах в очите и и разбрах всичко. Мълчахме като в стар романтичен филм.
- За вас! - стресна ни гласът на сервитьора.
- Две водки с портокалов сок - поръчах без дори да я попитам за нейното желание.
- Невероятно, е че се срещаме тук - прошепна тя.
- Илинда!!! Аз съм тук, защото участвам в една обща изложба...ще се радвам ако можеш да дойдеш да я разгледаш. Изложих и триптиха „Владетел на миражи“...
- Естествено, че ще дойда...Ще бъде много вълнуващо...Къде е?
Обясних и в точно коя галерия е. Бяха ме обхванали едновременно и радост и отчаяние.
- Илинда, Къде беше толкова време...?
- Толкова време? Само месец! Бях в Италия по работа...
-Добре! Няма да любопитствам повече. Обещай ми, че никога вече няма да изчезваш така мистериозно...
- Не мога да ти обещая нищо миличък...нищо...
- Илинда - продължих, разтреперан от страхове, че тя е решила да промени живота си, но в тази промяна аз не фигурирах като действащо лице.
- Моят живот се промени невъзвратимо... - Жестовете и бяха сдържани, а думите - лишени от чувственост.
- Мила, знаеш, че съм твой искрен приятел и всичко, което се случва с теб ме вълнува. Когато изчезна аз се натъжих...ах ако можеш да си представиш каква болка преживях...
- Натъжи се? Изпита болка?
- Да натъжих се и изпитах болка... - повторих и почувствах, че думите бяха изгубили всякакъв смисъл. Напразно се опитвах да формулирам някакво логично изречение...
Зениците на Илинда блестяха далечни и недостижими. Чувствах нейното присъствие като някаква неземна феерия. Гледах я безмълвен и смаян, а тя ми отвръщаше с недостъпност и високомерие...Тя едва ли подозираше за копнежите ми. Навярно бях прекалил с моето увлечение...Толкова дни на възторзи и лудо опиянение! А сега? Сега пустота преливаше мужду нас и блокираше говора и мисълта ми. Нали все пак договорката ни беше „Секс за една нощ! Без обвързване!“
Има мигове, в които думите все пак означават нещо, но произнесени в друг момент те изгубват заряда си, сътворяват съвсем друго пространство и могат да предизвикат дори недоразумения. Не беше нужно да насилвам събитията. Оставих се в ръцете на случайността.
- Но все пак – промълвих - трябва да ми кажеш какво се случи с теб за този един месец. Дължиш ми го! Да знаеш само какво преживях...и аз...ако знаеш колко пъти ходих да те търся...
- Евгени, миличък, заминавам отново за Италия. Когато правехме любов ти беше толкова щастлив, а и аз също! Не исках да помрачавам хубавите нощи, затова не ти казах...аз от година имам връзка с един италианец...търговец...бизнесмен скоро ще отпътувам с него...не искам да ме изпращаш ...Ти знаеш, защото...- Илинда ми подаде една визитка. - Ето, това е адресът ми в Рим и моята електронна поща. Можеш да ми пишеш когато искаш и... не ми се сърди....нищо хубаво нямаше да ни се случи. Щяхме да си омръзнем и да се превърнем в две освирепели същества готови всеки миг да се унищожат взаимно...Не съм влюбена в него..., но така е много по спокойно...
Нямах шанс да я убеда в обратното. Илинда стана и тръгна към масата, където седеше нейният избраник, който беше на видима възраст колкото покойният и баща...Дори не успях да я целуна за сбогом. В този миг мъка стисна сърцето ми. Плачеше ми се, но бях твърде горд, за да се разплача. Страдах, но това ме застави да потъна в себе си и още по-добре да разбера моя собствен свят. Сега осъзнах колко много означава Илинда за мен. От сега нататък трябваше да се науча да живея в мир със себе си, страдайки по едно момиче, по една жена, която само с един жест, с една дума можеше да направи така, че да забравя за съществуването на собственият ми ад.
Изложбата приключи с неочакван за мен успех. Пейзажите ми и любимият ми триптих „Владетел на миражи“ бяха откупени на стойност 1000 лева от някакъв италианец. Това обаче не ме зарадва много, защото подозирах, кой е купувачът. Преди да тръгна към моето убежище се разходих по плажа, отидох до Варненското пристанище, пих едно кафе близо до рибарския магазин „Море и мъка“. Стоях дълго на вълнолома. Морето продължаваше да върти неуморно вълните си. Чайките оставяха своя писък в сребристото сияние на простора. Денят беше един необикновен ден, в който започваше нов период в моя ограбен живот. Не ми оставаше нищо друго освен да мечтая. В края на краищата всичко на този свят е плод на човешката фантазия: Доброто и Злото, Рая и Ада, дори самият Господ Бог е измислен. Мислех...Мислех... и имах чувството, че всичко това ми се е случило в някакъв друг живот, но въпреки това бъдещето ми се струваше непознато и обгърнато в тайнство. В представите ми то приличаше на плод, който пращи от напиращите в пдкорието му сокове. Ароматът му ме омагьосваше...и от него постепенно изпадах в състояние на безтегловност. В този миг не ме беше грижа за самия плод, а за това, което беше в сърцевината му, в трите му семенца: вярата, надеждата и любовта. Откакто се помня човешката мисъл е била за мен най-привлекателната територия от света около мен. Можех да извиквам във въображението си различни пейзажи, които съм видял и не съм, градове, в които съм бил и не съм – сънувани и недосънувани сънища. Случваше се мислите ми да се носят в пространството, да трептят от белота и фееричност, а аз да стена по нещо тайнствено и необяснимо. В такива мигове се раждаха идеите за моите картини. Тогава вземах четките и боите и тайнството започваше... В тези мисли беше закодиран стремежа и вярата, че ще пропътувам всички пътища на света, че ще докосна всичко, за което бленувам. Само ако пожелаех можех със силата на мисълта си да преместя пространството. Да изтръгна от утробата на душата си всички желания и да ги изпратя в неговата орбита...Въобразявах си, че там те ще се материализират, ще придобият собствена плът, собствени имена, собствени гласове! Това беше мигът на надеждата, че времето ще бъде превърнато в безвремие - да не върви, да не стои, да не изтича, а само докато стои никой да не го забелязва, защото То – Времето е най-неблагодарното дете на човешката мисъл, която го е сътворила, а сътворявайки него е изобретила пясъчния часовник, създала е и самият Господ Бог, защото все пак някой е трябвало да накара мъртвият пясък в него да се движи. Нямах мисъл, сътворена с повече феерия и нежност както мисълта за Илинда, която съществуваше като такава, защото я бях създал в своето разпалено въображение. Тя беше просто един мираж, изпълнил пространството със себе си.
Натисках газта и препусках по магистралата. Докато шофирах отново ме връхлетя урагана на чувствата. Мислех за свободата и любовта. В края на краищата любовта беше чисто отсъствие на свобода и освободеност. Какво беше тя в момента: една измислена от мен жена, която поставях на пиедестал. Едно шеметно самонавиване! Бях се превърнал в един безумно богат Владетел на миражи. Зад хоризонта можех да виждам само това, което аз исках. Мисля, че точно в това се състоеше очарованието на живота, който водех. Точно това ме спасяваше да не може никой да ме натика в рамката на самодоволството и еснафщината - нещо от което панически съм се страхувал винаги. Продължавах да натискам педала на газта и да летя с бясна скорост по магистралата. За в бъдеще не ми оставаше нищо друго освен да вярвам, да се надявам и да обичам, докато стихиите на битието не ме понесат в своя огнен въртоп.

© Венеция Павлова Маркова