автор: xubavka

Някой ден ще разбера, защо трябваше да направя мост за вас двамата,
а до тогава ще вали, вали,
и ще събира водосборът паметно
капките, като пустинно злато в студена сутрин ...
Местата, които трябваше да останат само наши, и водата, която тече, и бреговете срутва ...
Кое пречеше аз да градя, а ти да стигнеш суша?
Как да забравя какво направиха вакханките ти, когато преминахте през онзи брод, за ръце хванати,
а аз се чудех дали ще издържат перилата, несръчно направени ...
Не усещах, че стрелите бяха за мен - наивност някаква,
че повалените от бурите дървета не са толкова много,
и този брод е бил единствен за вас ...
Не ми обяснявай, че ръцете ми - скършените, са клоните, които липсваха -
и стрелите не стават за клони и перила, забити в стебло ...
Някой ден ще разбера, защо трябваше да стана мост за вас двамата, а до тогава ще вали, вали...
И когато водосборът тръгне с пороите,
дано прелеят мостовете, а ти чакай да цъфнат филизи стрелите ...

18.08.2020 г., 0,40 ч.
(посветено е)