автор: Rossa

Тръгнахме с теб призори.
Върхът ни зовеше сияен.
Ти ми прошепна: "Нали
двама ще стигнем до края?!"

Стиснала твойта ръка
смело отвърнах: "До края!"
Дори не усетих кога
отнейде изви се вятър.

Все още усмихнат върхът
щастие ни обещаваше.
С тебе, любими, така
искахме да му повярваме!

Стана съвсем изведнъж -
наоколо всичко помръкна,
после забръска дъжд.
Стреснати, двамата млъкнахме.

Гузната съвест във нас
навън забушува дива.
Нашата тежка вина
двама ни взе да залива.

Като ревнива жена
бурята клоните кършеше.
Облаци скриха върха.
Помолих те: "Да се връщаме!

Дъждът се обърна на сняг,
пътеката няма я вече,
в къщи ме чакат деца,
тебе - жена ти, човече!"

Двама ръка за ръка
опипом обратно заслизахме.
Всеки със своя тъга.
Всеки потънал във себе си.

В хижата печка бумти,
неловко с теб се разделяме.
Доскоро!", каза ми ти
"До никога" -
отвърнах ти в себе си.