автор: osi4kata

Петровските ябълки бяха назрели,
ухаеше сладко, приятно,
градината, цъфнала в розовобели
парички. Небе необятно
опънато горе в най-топлия тон,
възможен за яркото синьо,
а слънцето галеше свежите клони
на трите зелени кайсии.
Градината райска, живеехме там,
две палави малки хлапета,
строяхме палати от пръчки и слама
и вдигахме шум до небето.
По обед ни викаше баба - "Деца,
идете за хляб, че е свършил!",
аз стисках стотинките жълти в ръка
и бягах към фурната бързо,
а кака застилаше твърдия под
на нашата приказна къща
с рогозка (живееща втори живот)
и чакаше мойто завръщане.
Обядът - кокоша яхния със лук,
по-вкусна от всички гурмета,
и супа златиста във мънички купички,
с ориз, баба мрази фидето.
Петровската ябълка, тежка от плод,
сама се предлага - десерт е
във нашия селско-принцески живот,
изискан във свойта лежерност,
и дългите дни сякаш нямаха край,
но това не ни дразнеше никак,
заспивахме вечер под звуци омайни,
че късаха струни щурците.
Болеше от хубост, потропваше с крак
и пееше детството песни.
Петровските ябълки вързаха пак,
а в мене вали и съм есен.

Р.Симова, 2021