Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: fripiashop
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13942

Онлайн са:
Анонимни: 424
ХуЛитери: 0
Всичко: 424

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаБорба
раздел: Разкази
автор: Heel

Идвайки на свиждане на майка си, която бе със сменена тазобедрена става, Павел забеляза, че се е появила нова пациентка. Вече две от трите легла в стаята бяха заети – крайните. Новата лежеше до прозореца, чиито щори не пропускаха почти никаква светлина. Беше в сянка и чертите на лицето й не се виждаха ясно.

– А, вече си имаш компания – подхвърли Павел.
Майка му Мария поклати тъжно глава и му направи знак да се наведе.
– Неприятна работа – прошепна възрастната жена. – Снощи не ме остави да спя.
– Защо? Какво е станало?
– Е, какво. Пъшка, охка, даже по едно време се разпищя. Не че й се сърдя, не е виновно момичето.
Павел се изправи и загледа лежащата до прозореца. Косата й бе черна, с бретон. Правилен нос, меки черти на лицето, фиксирани в тавана очи. Едва ли бе на повече от трийсет години. Дясната й ръка бе гипсирана, помръдваше нервно, отърквайки се в гърдите. Краката й бяха в трагично състояние, направо не бяха за гледане. Стоманени скоби, забити в прасеца на левия и бедрото на десния, които явно дърпаха със зверска сила чрез въжета, на чиито краища висяха тежести. Левият крак не бе подпрян, а стърчеше нагоре, докато десният бе наместен върху подложки и не бе чак толкова високо. От бедрото на десния се показваха фиксатори. Бялата кожа бе покрита с множество синини и червеникави петна. Подутините бяха поне пет. Лявото стъпало потрепваше спазматично, а дясното бе застинало в неестествена позиция, сякаш бе парализирано. Плашеща гледка, от която Павел незнайно защо не можеше да отмести поглед.
– Не гледай! – каза Мария, като въздъхна тежко. – Може да ти призлее.
– Да, мамо. Жалко за момичето.
– Пребила се е с мотор – зашепна Мария. – Лекарите се опитват да я сглобят. Младите какви глупости правят само…
– Стига, стига. Ти как си, мамо?
– Добре съм. Нали ти казах, че след няколко дена ще ме изпишат. Ще мога да ходя без бастун. Днес няколко пъти ставах.
– Чудесно! Искаш ли да ти купя нещо? Нося сокове.
– Нищо не искам. По-добре питай момичето. Ще ми се да й помогнем по някакъв начин. Много ми е мъчно за нея. Няма как да й увеличат дозата обезболяващи. Гадна работа. Питай я, сине! Казва се Мила, Мила Нешевска.
Павел се приближи. Отблизо гледката беше още по-страшна. Контрастът между гладката бяла кожа и десетките стоманени приспособления около нея бе потресаващ.
– Извинете… – подхвана Павел.
Жената бе стиснала здраво зъби и се кокореше, очевидно водеше борба с болката. Здравата й ръка бе свита в юмрук. Фината й брадичка потреперваше. Самотна бръчка бе прорязала бледото й чело.
– Извинете…
Жената присви очи, опитваше се явно да фокусира. Устните й помръднаха, но не се чу дума.
– Мила? Искате ли нещо? Мога да ви предложа сок. Ще ви помогна да пиете със сламка.
– Боли – простена тя.
– Съжалявам.
– Искам си лекарствата.
– Аз не съм лекар, съжалявам.
– Алкохол, трева, приспивателни… моля! Просто ми дайте нещо! Сърцето ми ще се пръсне – проплака тя.
– Не мога да направя нищо по въпроса, госпожице.
– Ще викам! – изскърца тя със зъби. Красивото й лице за миг погрозня, заприличвайки на старческо.
– Спокойно, всичко ще се оправи. Ще отида при медицинските сестри да им кажа, че не ви е добре.
– Моля ви! Ще съм ви признателна до гроб.
– Добре, тръгвам.
Павел излезе с бърза крачка и се отправи към сестринската стая.
Веднага го отрязаха. Мила Нешевска трябвало да търпи. Имало опасност да стане наркоманка.
Връщайки се, Павел чу, че младата жена вие. Сърцето му се сви от гадния звук. Мария бе запушила ушите си с пръсти.
– Не е нормално това – измърмори Павел, като се чудеше какво да прави.
Майка му се обади:
– Ще се пребори, млада е. Но е толкова страшно… Никой, дори най-големият злодей, не заслужава такова мъчение.
– Дали да не помолим да те преместят в друга стая? Нужно ти е спокойствие.
– И тя да остане самичка! Аз от време на време й приказвам, опитвам се да я успокоя.
– Наистина ли нищо не може да се направи?
– Явно не.
Павел се поколеба. Тръсна глава, после придърпа един пластмасов стол до леглото на Мила и седна.
Мила го гледаше, но не го виждаше. Свитият й юмрук като че ли щеше да пробие постелята. Устните й се бяха разкървавили от хапане.
– С всеки изминал ден ще става по-добре – каза той след кратък размисъл.
Тя се опитваше да диша дълбоко, но не успяваше.
– По-добре да умра – изскимтя тя.
Той подхвана свитата в юмрук малка длан. Пръстите на пострадалата се изпънаха за секунда, сетне се вкопчиха в неговата длан. Стискането бе изненадващо силно. Като удавник и сламка бяха двамата.
Минаха няколко минути. Мила Нешевска продължаваше да стиска ръката на Павел. Всъщност тя едва ли осъзнаваше това. Погледът й бе мътен, зареян.
Павел се стараеше да не поглежда строшените долни крайници, но те сякаш се навираха в очите му. Местата, където кожата бе пробита, бяха намазани с йод. Подутините бяха обагрени в различни нюанси на синьото и червеното. Стъпалата бяха малки, но сравнително широки; приличаха по-скоро на момичешки, отколкото на дамски. Лявото продължаваше да помръдва в нестроен ритъм. Извивката на свода имаше приятен розов цвят, а петата бе леко сплесната отдолу и с удебелена кожа. Стъпало на човек, който ходи много пеш. Очарователно със своите дребни несъвършенства. Прасците бяха добре оформени, спортни; глезените – тънки. Коленните стави излъчваха женственост заради финта си костна структура.
Появи се лекар. Като го видя, Мила се облещи ужасено. Бузата й се разтресе от нервен тик.
– Не се плаши, Нешевска – каза той и се усмихна. – Дойдох само да те нагледам.
– Искам си лекарствата! – настоя тя с треперлив глас.
– След малко ще пратя сестрата да ти ги даде. Къде боли най-много?
– Бедрото… дясното, и под колената. Много ми е зле. Имайте милост!
– Не сме тук да те мъчим, а да те лекуваме. Знам, че ти е тежко, но ще се бориш. Кораво момиче си ти, сигурен съм.
Той се засуети около леглото. Огледа въжетата, скобите и фиксаторите. След кратко колебание добави още тежести. От допълнителното изпъване Мила се сгърчи и заплака. Болката се бе усилила.
– Потърпи. До минута ще свикнеш с това пренастройване, повярвай.
Мила се опитваше да каже нещо, но не успяваше, защото устните й трепереха. Жална гледка.
– Вие роднина ли сте? – попита лекарят и изгледа косо Павел.
– Не. Дойдох на свиждане на мама, но…
– Хубаво правите, че й държите ръката. Дребен жест, но важен. Тя има нужда от подкрепа.
– Тежко е да я гледа човек.
– Тя е силна, ще се пребори. – Лекарят си тръгна.
– Мила, потърпи още мъничко – каза Павел. За секунда му се замая главата от напрежение. Тогава осъзна, че е казал „Мила“ не като име.
Десет минути по-късно Мила Нешевска получи лекарствата си и се поуспокои. Вече не изпитваше нужда да стиска ръката на Павел, затова я пусна. По кожата на младия мъж имаше синини.
***
Мария бе изписана. Павел се зарадва, че няма повече да му се налага да идва в болницата – страданията, на които бе станал свидетел, го бяха разтърсили. Когато отиде на църква по време на един празник, му хрумна да запали свещ и за Мила – непознатата жена, която се бореше да не полудее от болка. Помоли се за нея.
***
На Павел все пак му се наложи да отскочи до болницата – трябваше да вземе документите на майка си. След като си свърши работата, закрачи бавно по коридора. Нещо го подтикваше да погледне в стаята, където бяха лежали майка му и Мила. Поколеба се, не искаше да става отново свидетел на ужасяваща гледка.
Ръката му застина върху дръжката на вратата. Можеше да се изниже бързо и да забрави за трагедията.
Все пак отвори вратата. Мила я нямаше.
„Ха, чудесно – каза си той. – Сигурно са я изписали.“ Тогава си помисли, че тя няма как да е оздравяла за месец. Сърцето му се сви. „Може да е умряла. Сърцето й да се е пръснало от напрежение. Или да е получила инфекция… Или да са я преместили в друго здравно заведение. Трябва да се върна в сестринската стая и да попитам какво е станало.“
Тогава чу приятен женски глас:
– Мен ли търсите?
Погледна стреснато през рамо. Мила Нешевска се усмихваше плахо от инвалидната си количка. Лицето й не бе измъчено, сякаш се бе подмладило с десет години.
– Отбих се да взема документите на майка ми. И реших… реших да проверя дали сте по-добре.
– Май много ви изплаших тогава – каза тя и наклони леко главата си настрани.
– Честно казано, да.
– Съжалявам.
– По-добре сте нали? – попита той и загледа гипсираните й крака, който стърчаха напред, подпрени върху тапицираните с черна кожа подложки. От левия, който бе присвит леко в коляното, се виждаха само пръстите. Десният бе с оголено стъпало, обездвижен в изпънато положение. Под избелялата зелена фланелка се виждаше розов памперс.
– О, да, чувствам се прекрасно. Даже мога да кажа, че съм щастлива.
– Радвам се. – Трудно му бе да повярва, че човек, прикован към инвалидна количка, може да е щастлив.
– Наистина съм щастлива – каза тя, прочела сякаш мислите му. – Преборих се. Вече почти не ме боли. Пускат ме да щъкам насам-натам. Съвсем нормален живот водя. След няколко седмици ще ме изпишат. – Тя завъртя рязко количката и, като се усмихваше тънко, направи нещо като пирует. Учудващо, но в това движение имаше грация.
– Чудесно!
– Благодаря, че в онзи ужасен ден ми позволихте да стискам ръката ви. Това ми помогна много.
– Че какво може да помогне…
– Трудно е за обясняване.
– Имате ли нужда от нещо. Бих могъл да отскоча до магазина...
– Не ми се ще да ви ангажирам.
– Аз с удоволствие бих ви услужил.
– Свърши ми пастата за зъби.
– Друго?
– Само това. Съжалявам, че ви ангажирам, но напоследък рядко ми идват на свиждане и…
Петнайсет минути по-късно той донесе пастата и я подаде на Мила, която явно бе продължила да се разхожда в коридора.
– Много благодаря! Ето парички! – тя се усмихна и му подаде пет лева.
– Не, не, няма нужда.
– Добре. Но ще позволите да ви почерпя, когато си стъпя на краката и заприличам на нормален човек, нали? Настоявам! Да кажем след три месеца. Дотогава вероятно ще мога да се придвижвам с патерици. Такъв поне е планът.
– Може пък дотогава да сте се възстановили напълно.
– Няма как да стане. Лекарите дори са скептични относно моето вертикализиране.
– Вертикализиране?
– Това е, когато болният е изправен и ходи.
– Ясно. Сигурен съм, че всичко ще е наред.
– Дано.
Размениха си телефонните номера.
– Точно след три месеца ще ви звънна – каза Мила Нешевска и се усмихна тъжно.
– Добре – отвърна Павел, после й махна и се отдалечи. В огледалото в дъното на коридора видя, че Мила е присвила ръце в скута си и е навела глава.
Докато слизаше по стълбите, нещо започна да го човърка. Нещо не бе както трябва.
Спря и се замисли. Осъзна, че отлагането би било голяма грешка. Върна се тичешком.
Мила бе с гръб към него. Буташе усърдно количката си към прозореца.
– Чакайте! – подвикна той.
Тя спря, но не се обърна, нито продума.
– Бих искал да дойда утре на свиждане, ако нямате нищо против. Три месеца са много време.
– Защо? – попита тя, както бе с гръб към него. – Защо искате да дойдете и защо три месеца ви се виждат много време.
– Осъзнах, че сте важна за мен и че ви харесвам.
– Аз… в моето състояние…
– Харесвам ви каквато сте.
Тя извърна леко глава. Бузата й лъщеше от сълзи.


Публикувано от anonimapokrifoff на 12.05.2021 @ 12:49:58 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Heel

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

24.10.2021 год. / 06:41:19 часа

добави твой текст
"Борба " | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.