автор: Heel

Вихра бе уморена и изнервена, така че не й бе до приказки, но виждайки ухилената физиономия на Тихомир и приканващото му махване, се приближи. Нищо не пречеше да побъбри с някой познат, бездруго не й се прибираше вкъщи. С Тихомир бяха бивши съученици и едно време често ходеха по купони заедно. Той по принцип бе свястно момче, само дето имаше отвратително чувство за хумор. Но, може би, предвид ситуацията, той щеше да си спести хапливите забележки и, по изключение, да се държи джентълменски. Или дори да прояви капчица загриженост.
– Какво виждат очите ми! – каза той и посочи стола срещу себе си. Намираха се в кварталната бирария „Магнолия“.
– Мен виждаш. Стори ми се, че ме позна – отвърна Вихра и се закова до масата.
– Добре де, ама онази Вихра, който познавах, имаше два крака, а не три.
– Бройката е същата, приятелю. Май не си добре с очите.
– Да бе, вярно. Къде буйства, та се нареди така?
– Дълга история – промърмори Вихра и като приклекна, внимателно се настани на стола. Подпря патериците на масата и изпъна гипсирания си десен крак леко настрани, за да не е в обсега на протърканите маратонки на Тихомир.
– Не се страхувай, няма да те сритам – подхвърли той и загледа с интерес превръзката, с която бе обездвижен крака на Вихра.
– А, не мога да ти имам вяра. По-добре да действам на сигурно.
– Правилно, мъдро момиче си ти. Сега като се замисля, на твоето бойно име пасва често пребиване.
– Това беше грубо. Плюс това не се пребивам често. Не ти ли е поне малко мъчно за мен?
– Щом дойде в кръчмата, значи не страдаш много.
– Може да изпитвам адски болки и да се нуждая от питие.
– Да бе, я се сгърчи за по-достоверно.
– Ужасен си!
– Добре де, мъчно ми е за теб. Затова се опитвам да те разведря с умни приказки.
– След разговор с теб винаги се убеждавам, че мълчанието е злато.
– Тук наистина ме засече. Победен съм. Кажи какво стана, за да мога да вляза в положението ти с цялата си душа!
– Ами… спря таксито на един светофар и аз реших да сляза. Шофьорът настоя да изчакам, ама аз му платих и се измъкнах. Някаква кола се задаваше, не че имаше опасност да ме бутне, и аз изтичах на тротоара, за да не всявам смут в движението, но там попаднах на крива плочка. Спънах се и нещо каза „прас“. Заболя ме, но не много, после изведнъж прасецът ми се стегна и направо се скапах. Не можех да стъпя дори.
– Кога се случи това?
– Онзи ден сутринта.
– Кой имаше честта да те закара в болницата?
– Таксито, от което слязох. Бакшишът ми дудна през цялото време.
– Виждаш ли, че има по-големи простаци от мен.
– Има, но се броят на пръсти.
– Като каза пръсти… Подули са се, определено. По-рано, доколкото си спомням, бяха много хубавки, а сега приличат на кебапчета. И са почервенели. Пфу, жалко, хич не е естетично това.
– Не ги гледай тогава!
– Какво друго да гледам. Всичко останало си е същото. Бира ли да ти поръчам?
– И картофки.
Тихомир скокна и отиде при сервитьора.
– Много мило от твоя страна, че се постара да ме обслужат бързо – каза Вихра.
– Не бе, просто исках да питам какво става с дробчетата в масло, които поръчах.
– Ясно. Ти сам ли си тук?
– Имах среща с една приятелка. Тя се обади преди малко и каза, че е изникнал спешен ангажимент.
– Тя по-естетична ли е от мен?
– Не, но поне не е саката. Шегичка. И така си хубава, сериозно.
– Това приличаше на комплимент.
– Нали трябва да сме съпричастни към страдащите. Ако не беше се претрепала, никакво внимание нямаше да ти обърна.
– Аха, разбрах.
– Я качи тази твоя очарователна счупеност на стола!
– Това е добра идея. Някакво много неприятно пулсиране се появи.
Той подхвана крака й с изненадваща внимателност и го положи върху свободния стол.
– Какво точно се строши?
– Малката кост в прасеца, така ми обясниха. А голямата е пукната.
– Ама те гипсираха почти до слабините, за да можеш да предизвикваш голямо съжаление.
– Точно затова, за да предизвиквам голямо съжаление.
– Добре, ще поплача, ама после.
– Гледай само да не се дехидратираш.
– Ще внимавам. Тези патерици са много грозни. Не отиват на царствената ти осанка.
– Какво предлагаш?
– Събери обожателите си и ги накарай да те носят на ръце.
– Ти ще се включиш ли?
– Бих се включил, но напоследък имам проблеми с кръста, така че ще се наложи да пасувам.
– Да не намекваш, че съм дебела?
– Не си, бруто теглото ти обаче се е вдигнало страховито заради превръзката. Много ми е чудно как ще се къпеш сега.
– Ще слагам крака в чувал. Горе ще стягам с ластик.
– А под гипса ще станеш рунтава като Чубака.
– Като го махнат, ще се депилирам, няма страшно.
– Да ти взема още една биричка?
– Не, ходено до тоалетната ми е проблем.
– Ако не бях джентълмен, щях да ти предложа да те изпишкам.
– Убедена съм в това.
– Едно джинче?
– Ти ли ще ме носиш после, с този твой болен кръст?
– Кран ще извикаме, няма проблем.
– Не, ще се прибирам. Наистина не ми е добре. Боли ме, от време на време дори ми се вие свят. Изобщо… тотално съм скапана.
– Както желаеш. Приятно ми бе да си поприказваме.
След като платиха сметката, Вихра придърпа патериците към себе си, канейки се да стане. Тихомир се пресегна и почука с пръст гипсирания й прасец, като изви глава настрани, все едно се ослушва.
– Биеш на кухо, госпожице.
– Да, добре – намръщи се тя.
– Адски твърдо и студено, а дамите е хубаво да са мекички и топлички.
– Избягвай ме тогава.
– Е, няма вечно да си счупена. Ще се оправиш в близките години, надявам се. – Подхвана изтерзания крайник на Вихра и бавно го свали от стола. Издутината от гипс, покриваща петата, се чукна в плочките. Вихра примижа, бе я заболяло, макар че ударът бе съвсем лек. Тихомир я изгледа подозрително.
– Ще те изпратя – каза той, докато наблюдаваше как Вихра се надига и подпира.
– Няма нужда.
– Настоявам. Дами в безпомощно състояние не бива да скитат сами по улиците.
Вихра изсумтя и закуцука по тротоара. Криво й беше. И я бе яд на Тихомир, който този път определено бе прекалил.
Пет минути по-късно стигнаха до сградата. Тихомир се сети да отвори външната вратата и да я задържи чак когато Вихра го стрелна с остър поглед.
В този момент нещо й прищрака. Докато се качваше, тя нарочно блъсна пръстите на болния си крак в ръба на едно от стъпалата. Болката, която изригна, бе неочаквано силна. Причерня й и й се зави свят. Залитна. Вероятно щеше да падне, ако две силни ръце не я бяха подхванали. Миг по-късно осъзна, че Тихомир я е награбил и я носи към апартамента, който се намираше на втория етаж.
Той я положи внимателно на леглото и подпъхна две възглавници под счупения й крак. Загледа с тревога пръстите, които му се струваха по-подути от преди.
– Вихра, плашиш ме. Дали да не извикам линейка?
– Нищо ми няма. Ударих се съвсем леко.
– Дано да няма проблем. Аз ще се помотая малко тук. Ти си почивай.
– Не ми трябваш, върви си!
– Е, може ли такова нещо? Нека си направя едно кафе. Обичам авантата.
– Добре, но ще те помоля да престанеш да приказваш. Искам тишина.
Той кимна и отиде в кухнята.
Вихра глътна няколко обезболяващи и едно приспивателно. Копнееше да се отпусне и да заспи. Нищо друго не й трябваше.
Клепачите й натежаха. След кратък, но много приятен унес, дойде сънят.
Вихра се събуди в три и половина сутринта. Изпъшка и разтърка очи.
Тихомир седеше на стола до леглото и я гледаше.
– Какво правиш тук, по дяволите? – попита тя с надебелял глас.
– Гледах те как спиш.
Тя примигна. Чудеше се каква шегичка ще последва.
– Мислех, че ще пиеш кафе и ще си тръгнеш.
– Исках да гледам как спиш. – Погледът му бе мрачен, както никога преди.
– Какво ти става, Тихомире!
Той коленичи до леглото и положи главата си върху гърдите на Вихра, която инстинктивно се напрегна.
– Много е хубаво – промълви той. – Ще ми се да продължи дълго. Осъзнавам, че се държа ужасно и че предизвиквам у теб неприятни емоции. Съжалявам. Когато съм в твоята компания, нещо ме подтиква да дрънкам глупости. Изричам много повече тъпотии от обикновено. Не съм наред явно. Боже, колко си крехка и нежна…
Вихра го погали по врата, после по челото. Усещаше как сърцето й топурка под небръснатата му буза.
– Аз мога да се държа прилично – каза той и очите му заблестяха, изпълнени сякаш с надежда.
Вихра се засмя. Изведнъж й щукна, че животът й навлиза в прекрасен период.