Веднъж, само веднъж съм ходил до това село. Пътя до там съм забравил...
Стигнах до това място случайно. Търсех една изгубена овца от стадото. Въпреки че познавах планината като дланта си, за това село нищо не знаех. Смрачаваше се, мислех вече да се връщам. А овцата – вълците я яли! Седнах на един камък, за да си почина. Нощният вятър поклащаше нежно върховете на дърветата с ръка, като на любяща майка. Листата прошепваха мистериозно на неразбираем език. Неусетно се спускаше хлад от Балкана. Може би скоро щеше да завали ...
Изведнъж забелязах, че между дърветата, недалеко от мен, проблясват светлини. Станах бавно и внимателно тръгнах към тях. Те ту се губеха, ту се появяваха. Следвайки светлините, най-накрая стигнах до реката. Тя извира от една пещера, горе, от високото – ходил съм там. Реката се плискаше нежно и спокойно тук и луната се отразяваше в гладката й повърхност. След няколко метра по-надолу тя се разстилаше на пет потока като сребърна ръкавица под лунната светлина. Селото бе на другия бряг – само няколко къщи, потънали в тихото. Спрях и се облегнах на една голяма кръгла скала.
Можех да прекося реката много лесно. Тук беше толкова плитко, че можеха да се видят камъните отдолу. Но защо трябваше да ходя в това село? Не познавах никого там. Никой не ме очакваше. А беше толкова тихо! Никога досега не съм попадал в такава тишина ... Бих я нарушил със стъпките си през реката. Образът на луната ще се начупи и би станал неузнаваем, от селото ще залаят кучета. Хората ще занаизлизат от домовете си посред нощ наплашени и ще викат високо: „Кой е? Кой е там? Има ли някой там?“ ...
Такава приказна тишина ... Не! Не трябва да ходя там ... Тя трябва да остане непокътната. Хората в селото трябва да се наспят, а аз ще продължавам да се наслаждавам на това прекрасно място … Изпитвах дълбоко желание да поддържам тази необичайна тишина – толкова дълго, колкото слънцето ми позволи … И аз реших: ще стоя тук, до скалата, и ще пазя тишината на селото.
Постепенно звездните светлини на небето избледняваха и изчезваха ... Само луната още грееше като свят защитник върху тази притихнала картина. Птиците в гората вече започнаха да се обаждат ...
По това време не знаех, че в това село отдавна не живее никой. Не знаех, че тишината била чумава …