Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: zlatin139
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13931

Онлайн са:
Анонимни: 431
ХуЛитери: 1
Всичко: 432

Онлайн сега:
:: rajsun

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2021 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПрозорецът
раздел: Разкази
автор: marathon

Аз вече се намирам в тази възраст, когато истинският здрав сън ме напуска още по първи петли и след това трудно изпълвам със смислени неща времето си през деня. Най-бавни и отегчителни са часовете до шест, защото сутрините, макар и летни, са студени и предпочитам да лежа на топло под завивките. Божествената тишина помага на самотата ми да си побъбри в тъмното, необезпокоявана от никого. Получава се нещо като Хамлетов монолог, но не достатъчно изискан поетично, за да продължи дълго, а и съдържанието му в повечето случаи ми се струва глупаво. Затова просто се наслаждавам на малкото топло пространство, което никой не може да ми отнеме.
Забелязвам, че отскоро съм станал егоист. Зная, че е от възрастта, но обикновено избягвам да мисля за това.
Постепенно навън се развиделява. Слаба светлина прониква в единствената стая на моето жилище. Започвам да различавам белия кръгъл чайник върху котлона. Той е поцинкован, а капачето му е свързано с къса верижка към дръжката. Когато го мия, долавям лек мирис на ракия. В началото не придавах на това особено значение, но с всяко следващо измиване, миризмата на ракия от чайника ставаше все по-доловима и аз не можех да мисля за нищо друго, освен за ракия и за чайника.
В него с жена ми си варяхме кафе. Много добре си спомням, че тя го донесе от нейните родители – вече употребяван и поочукан на две-три места. Може би някога те са го пълнели с ракия, поставяли са го върху печката на дърва и в очакване са приготвяли чашите. Греяната ракия помага против настинка. Подгрята и с малко захар, се превръща в елексир.
Аз използвам чайника само за чай. Не мога да си обясня как е възможно миризмата от ракия да се запази толкова дълго! Отдавна не пия ракия – пречи ми на черния дроб. Само бяло вино и то много рядко.
Ето, часовникът на съседите започва да звъни. Значи вече е шест часът. Трябва да се разделя с топлото убежище и да си направя чай. Режимът си е режим! Чаят ми е билков. Препоръча ми го един стар мой приятел. Познаваме се още от времето, когато живеехме къща до къща в Старата махала. Той сам го приготвя от девет билки. Билкар е и затова може да му се вярва, че чаят наистина е полезен, въпреки че моето главоболие и бодежите в бъбреците не намаляват, както той ми беше обещал. Може би трябва да го пия по-дълго...
От закуската до обяда прекарвам времето си до прозореца. Имам чудесна гледка. Вляво е гарата. Вече зная всички влакове – в колко пристигат и в колко тръгват. Аз не пътувам. Закъде ли и да пътувам? Зад гарата има малко възвишение, а на него – някакъв паметник. Скоро го поставиха и не знам точно какво представлява, но един ден ще отида да го разгледам.
Срещу моята квартира е сградата на модния център. Толкова много жени не съм виждал през живота си! Влизат, излизат – по цял ден! Но те вече не ми правят впечатление. Виж, ако можех да си върна годинките, когато бях млад учител...
Улицата, на която живея, не е от най-главните, но все пак е оживена. Дори един от градските автобуси минава от тук. А всеки петък войниците от близкото поделение ходят на баня. Маршируват по улицата и пеят така добре, сякаш са от градския хор. Не се сдържам и винаги им ръкопляскам. Преди пеех и аз. В градския хор, разбира се. Та затова мога да направя сравнение.
Много често по цял ден нищо не се случва. Особено, когато дойде краят на седмицата. Аз стоя облегнат на перваза на прозореца, а никой не се сеща да мине по улицата и да ме зарадва, да промени тишината...

Веднъж реших, ей-така, от скука, да си направя една шега. Беше тихо и много рано. Към седем трябва да е било. Още отдалеко чух очакваните стъпки, които ритмично отекваха по тротоара. Казвам „чух“, защото аз недовиждам и в началото човек не видях. В началото само стъпки чух. Но както и да е! Приближава се човекът, мъж на около тридесет, добре облечен, добре подстриган, избръснат – симпатичен младеж.
Приближава се той и аз му извиках:
– Паскалев! Накъде си тръгнал?
А той взема, че се уплаши. Вдигна поглед към мен, стъписа се за момент, и с ужасен вид побягна. Аз извиках след него още няколко пъти измисленото име, но той дори не се обърна. Исках просто да завържа приказка с някой. За разнообразие. Но не се получи.
След време получавам по пощата малък пакет. Изпратил ми го някой си Мирко Деянов. Отварям го, а вътре – книга. Негова. И първит разказ се нарича „Паскалев“ – добре го е изпипал човекът, с мерак. И за мен писано има! Така е – човек не знае откъде ще му излезе късметът!

Най-точни са децата от кварталната детска градина. Всеки ден, винаги в единадесет часът, те минават по улицата, строени две по две, хванати за ръце, водени от възпитателките. Жалко, че не разбирам какво си приказват, но ми е приятно да ги гледам. Не зная къде отиват, защото те завиват зад ъгъла.
Откакто открих, че прозорецът ми дава възможност да общувам с хората и с нещата отвън, той стана неизменен мой, целодневен приятел. Досега само веднъж сме се разделяли с него. Това се случи в деня, когато стана катастрофата. Двата автомобила се удариха на улицата точно пред моя прозорец. Единият веднага се възпламени, а през отворената врата на другия се виждаха окървавени тела. Неприятна история! Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че не успях да се отдръпна навреме от прозореца и видях цялата катастрофа. Скоро пристигнаха линейки и полиция. Затворих прозореца, защото много ми дойде.
След неприятната случка прекарах остатъка от деня в стаята си, при спуснати завеси, като изобщо не поглеждах навън. За никого не е полезно да се разстройва...
Но това се случи отдавна...

През пролетта, когато цъфтят дърветата, липите покрай улицата ухаят чудесно. Оставям прозореца отворен до късно през нощта, за да вдишвам аромата им.
Аз излизам рядко от стаята си и то само, за да си купя нещо за ядене. Неприятно ми е, ако случайно срещна някой познат и затова винаги се прибирам бързо. Не съм свикнал да се ровят в житейските ми проблеми. Всеки пита:
– Как си? Как я караш?
– Как си със здравето? Откога не сме се виждали?
– Къде се губиш?
– Ела ми на гости, да ударим по една гроздова!
.……………………………………………………………………………………………………………..
....……………………………………………………………………………………………………………
……………………………………………………………………………………………………………….
Тъпо, нали?
Няма да седна сега да им обяснявам, че искам да съм сам; че използвам самотата като защита, като начин на съществуване! Не искам да обяснявам на всеки, че да си сам невинаги означава да си нещастен. Приемам самотата като един вид свобода: храня се с каквото си поискам, спя колкото си искам, гледам през прозореца когато си пожелая... А ако се хвана да им обяснявам как съм със здравето и въобще как живея – неща, които всъщност не ги интересуват, аз ще бъда ограбен, свободата ми ще остане наполовина и ще чувствам постоянно чуждо присъствие, докато спя в леглото, в стаята, зад гърба ми, когато гледам през прозореца, а те са мои, само мои!
Няма да позволя да ми отнемат самотата!
Това, че самотата за мен е и защита, някои биха го нарекли бягство. Може и така да е – тяхна работа. Защитавам се от съжалението на другите. Не искам да ме съжаляват. А само като ме видят един такъв – побелял, с бастун и едва кретащ, ми отстъпват ред на опашката в магазина, помагат ми да се кача в автобуса или по стъпалата... Неприятно е някак си! И обидно ми става! Дори в такива моменти ми се иска да се разкрещя:
– Не искам! Махайте се! Не искам!
Ами така, де! Аз щом съм решил, че мога сам да мина по пешеходната пътека, значи нямам нужда от помощ! Виж, щом ми потрябва да попитам някого за нещо, да ме упъти – да, тогава спирам хората и ги заговарям. Но така, направо, още непопитали, а аз, още неотговорил, да ме сграбчват и да ме натикват в автобуса – не, не позволявам такива неща да ми се случват!
Със своята натрапена помощ всеки ми отнема и малкото, което все още ми е възможно да правя сам. Но сега, като си стоя вкъщи, нека да видим на кого ще помагат! Въртят се под прозореца, пляскат с ръце да ги чуя и ми правят знаци, но аз не излизам. Свободен съм! Няма да се занимавам сега и с тях, я!
Свободен съм, само когато съм сам в моята стая и знам, че вратата ми е заключена. А отвън все ще ме емнат за нещо. Я някой шофьор ще ме наругае, я някой друг ще се изкаже недобре за външния ми вид или ще ме наклевети, че мириша или пък ще се възмутят, че съм взел монета от пет стотинки за двайсет... Ами човешко е, грешки стават всякакви!
Има ги всякакви!
Натрапници!
Безделници!
Хора без работа!
Дай им само да се месят в живота на другите и да ги одумват! Ама и аз – за какво ли съм вземал да се ядосвам!?

Доскоро имах едно малко радио, но го подарих на съседката. Съобщават толкова много стряскащи неща, от които човек загубва спокойствие. За какво да се тревожа по-напред – за войните по света, за икономическите кризи, за самолетни катастрофи, за климатичничните промени, за наводненията?...
И телевизор нямам. По същата причина.
Харесвам спокойствието. То ми осигурява време за размисъл. Необходимо ми е да подредя цялото си минало, да премина още един път през него, да преосмисля живота си, за да мога да се защитавам. На оня свят. Ако се наложи. Праведник ли съм или грешник? Защото един ден и до там ще се стигне...
Свечерява се. Ще трябва да хапна нещо набързо и да си лягам, че утре ме чакат нови минувачи... Ооох, тежка е тя, мойта, ама какво да се прави!? Старост! Старост!...

Съседката, баба Мика, беше свикнала още от ранна сутрин да вижда прозореца на стареца отворен, а той самият, подпрял глава върху дланите си, да гледа по цял ден кокошките в двора. В началото баба Мика си мислеше, че проклетият дядка иска да ги урочаса, но скоро се убеди, че не е такъв човекът. Кокошките снасяха, петлите кукуригаха, пиленца се излюпваха...
Стана девет часът, а прозорецът на стареца не се отваряше, нито пък любопитството я напускаше. Тя нахрани кокошките, почисти по двора, място не си намираше. Вече наближаваше десет, когато баба Мика премина тичешком през вътрешния двор между къщите и плахо, виновно-предазливо, почука на стъклото.
– Бай Паскал! – извика тя тайнствено, с преправен тих глас. – Бай Паскал! – повтори тя, този път малко по-високо. И като не чу отговор или поне някакъв шум отвътре, притича до вратата.
– Бай Паскале! – извика за пореден път баба Мика, но сега още по-уверено и по-високо. Тя изчака малко, с длани от двете страни на кръста и с вирнат нагоре решителен нос, но и този път бай Паскал не се обади.

По-късно, когато я разпитваха за близките му, тя за първи път влезе в неговата стая. Само легло, кухненски старомоден шкаф, маса, печка на дърва и бял кръгъл чайник. Стените опушени, таванът в паяжини... Избледнели ръкавици висяха на вратата върху ръждясал пирон. Баба Мика бавно запристъпва към затворения прозорец. Нейният кокошарник беше единствената гледка, която плътно запълваше очертанията му.
– Боже, боже! Как ли е могъл да живее бай Паскал така през цялото време тук?! – промълви тихо тя. – Само с кокошките ли?... ! По-голямата част от деня той прекарваше зад прозореца … И все гледаше, гледаше...


Публикувано от anonimapokrifoff на 01.05.2021 @ 11:13:41 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   marathon

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

18.05.2021 год. / 01:00:12 часа

добави твой текст
"Прозорецът" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Прозорецът
от marathon (marathon@mail.bg) на 01.05.2021 @ 14:48:15
(Профил | Изпрати бележка)
Това е най-успешният ми разказ в немскоезичните страни. Беше публикуван в ЗИН УНД ФОРМ, беше четен в културно предаване на ДОЙЧЛАНД РАДИО БЕРЛИН, публикуван е и в една от моите книги. Но какво се крие зад тази история? Тя колкото и да е реалистична в своето директно възприемане, крие и друг прочит. В онова време, когато навсякъде бяхме следени от "уши", които докладваха за нас, свободомислещите гаждани, не можеше да се пише директно за реалността. Прочетете разказа и от друг ъгъл и ще разберете неговата идея.