автор: zlatin139

Драганчо бягаше до реката - беше любимото му място, където обичаше да ходи след училище. Там се впускаше в приключения, оставаше в един негов свят. Свят, изпълнен с добро и великодушие. На това място всичко реално губе-ше смисъл, а неговите мисли оживяваха и се сливаха с при-родата, пораждайки приключенския дух на момчето.
Реката беше много буйна. Тези дни паднаха много дъждо-ве. Днес за пръв път от много време, слънцето се беше по-казало. Беше пролет. Цветята бяха цъфнали, а поляните - раззеленени от току-що поникналата трева. Навън ухаеше на пролет, а водите на реката яростно се разбиваха в ска-лите, образувайки дъга.
Когато Драганчо видя тази гледка, реши, че това е знак за предстояща негова мисия. Той се развълнува и хукна към селото, в което живееше, очаквайки задачата да му бъде възложена скоро.
По пътя срещна дядо Богдан:
– Здравей, Драгане! - радостно поздрави дядото.
– Здрасти, дядо Богдане.
– Накъде си се разбързал? Пак ли беше на реката? - ста-рецът сякаш забеляза радостта на момчето.
– Иска ли питане, дядо? - Те бяха толкова близки, че той спокойно го наричаше така. ¬– Бях там, че къде другаде?
– Днес получих знак, дядо Богдане. Усещам, че скоро ще се случи нещо. - вярата беше изписана в очите на момъка, а радостта беше неописуема. - Айде, друг път ще ти разказ-вам, че бързам. – Момчето продължи на бегом, а дядото ус-михнат се прибра в къщата си, за да разкаже на баба Вълка-на.
Докато бягаше, в главата на Драганчо изникна спомен за баба Богдана - старата жена на дядо Богдан, която беше починала от тежка болест. Тогава се сети и за баба Вълкана и си помисли как толкова добър човек като дядо Богдан би си взел втора жена, и то каква. За Драган тя беше въплъ-щение на злото. Жена, която никога не би помогнала на ни-кого. А когато нещо ѝ станеше на нея, вдигаше цялото село на крака. Никой не я харесваше.
Драганчо се прибра у дома, а мисълта за случилото се на реката го изяждаше отвътре. Той започна да размишлява и очакваше нещо да се случи. Времето минаваше. Навън се стъмваше. Луната беше в пълната си форма, осветявайки цялото нощно небе.
С напредване на времето, Драганчо се унасяше все пове-че, докато накрая неусетно не заспа.
На другия ден дядо Богдан вече беше разказал историята край реката на баба Вълкана. Тя леко беше измърморила. Ед-вам го слушаше. Казаното от него минаваше през едното и излизаше през другото ѝ ухо, но и слушаше от време на време, защото ставаше дума за вяра. Тя беше възрастна жена, седемдесет и две годишна с побеляла от старост ко-са. Краката ѝ бяха много пъргави, пъргава жена. Работеше усърдно. Но станеше ли дума за помощ ¬от нейна страна – все едно я нямаше. Тя беше изгубила вярата си. Беше изгу-била мъжа си преди години. От тогава целият свят ѝ беше крив, а дядо Богдан най го болеше. Мъж, изгубил жена си, и жена, изгубила мъжа си, живееха под един покрив, в една изолирана от света стаичка.
Двамата седяха на леглото. Тишината се промушваше и оставаше с тях в стаята. Чуваше се ритъмът на стенния часовник, който ставаше все по-силен с всяка секунда. То-гава бабата разтури тишината с остри думи:
– Знак видял. Друг път. - тя остро застана зад своите думи. Беше ѝ дошло в повече от тази история на Драганчо.
– Аз вярвам.- прошепна спокойно дядо Богдан.
Тогава тя още повече се ядоса.
¬– Вяра аз нямам! Няма и да имам! - Думите ѝ останаха да се носят в тишината на малката стая. Тя излезе, грабна мотиката и започна да копае.
Дядо Богдан остана вътре. Думите на Вълкана все още кънтяха в ушите му. Тогава се отрони една сълза от окото на стареца. Той си спомни за хубавите моменти с Богдана. За вярата, за живота и радостта. Тогава заплака. И запя.
Дядо Богдан беше стар човек. Носеше шапка, а дрехите му бяха раздърпани, но винаги излизаше обръснат и спрет-нат. Годините не му личаха, дори и да беше седем години по-възрастен от Вълкана. Той имаше добро сърце. И винаги даваше шанс на жена си. Въпреки всичко, той я обичаше – любовта в него побеждаваше и го крепеше.
След като се събуди, Драганчо трябваше да тръгва за училище. Той беше забравил за случката, която го вълнува-ше най-много. По пътя момчето дочу караниците на младо семейство – това бяха Гроздан и Гроздана, които тъкмо им се беше родило момченце. Драганчо не се заслуша в спора им, защото знаеше, че не е правилно, и продължи по пътя си.
В този ден небето беше покрито с облаци. Денят беше топъл. Птичките чуруликаха. Драганчо радостно ги слуша-ше и се опитваше да им отвръща с леки подсвирквания. В цялото село се носеше миризма от разцъфтелите клони на дърветата. Беше спокойно.
*****
Денят беше на привършване. Драганчо се прибра от училище, взе една филия и малко сирене и се запъти към ре-ката. Странно, но по пътя натам не видя никого. Селото беше запустяло за миг. Това не му направи голямо впечат-ление и продължи по пътя си.
Реката беше по-буйна от всякога. Времето се намръщи още повече. Това засили приключенския дух на момчето. То грабна своя ръчно направен меч и хукна надолу по реката. Драганчо размахваше с всичка сила. Викаше свои измислени фрази. Все едно беше на война. Приказката в главата му беше оживяла. Той все по-бързо препускаше, а времето из-преварваше неговата приключенска игра.
Настана мрак. Тази нощ луната я нямаше. Времето за-почна да се влошава. Започнаха едри капки да падат от не-бето. А Драганчо се беше изгубил. Единствено реката мо-жеше да го води в мрака.
Тогава се чу и първият гръм. Нощта стана страшна. Излязоха силни ветрове. Започна да вали поройно дъжд. Момчето бягаше в страх.
- Ехоо! – викаше той за помощ, но никой не откликна на неговия зов.
Дъждът заглушаваше и звука на реката. Той напълно се беше изгубил. Драганчо се спря за момент. Той беше много изплашен, обърна глава към небето, и започна да произнася една от молитвите, които беше запомнил от училище. С последната си капка вяра, той отправяше молитви с ръка на сърцето.
Тогава се чу писък на малко дете.
– Сигурно ми се е пречуло - помисли си Драганчо, защото беше невъзможно да се чуе нещо такова в това страшно време.
Но този звук се повтори и потрети. Тогава със страх Драганчо реши да пристъпи напред, откъдето го чуваше. Стигна до мястото и започна леко да опипва по земята с ръце, защото мракът не му позволяваше да погледне. Чу се отново рев. Тогава той напипа подгизнало одеалце. Разбра че е малко дете. Той го грабна в двете ръце и започна да бяга. Все едно отново чуваше реката. Нямаше почивка за него. Животът на детето беше по-важен от всичко оста-нало. Със страх той бягаше продължително време. Тогава усети че е стигнал началото, откъдето бе тръгнал, и се отби към пътя за селото.
Дъждът продължаваше да се излива, а гръмотевиците бяха все по-оглушителни. В селото също беше мрак. Дра-ганчо притискаше все по-силно детето към себе си, а то продължаваше да реве с всичка сила.
Тогава момчето вече нямаше сила. Той седна под стряхата на една къща, прегърна бебето и заспа.
На сутринта нямаше и следа от лошото време миналата вечер. Небето беше чисто. Поляните бяха сухи, все едно скоро не беше валяло. Слънцето изгря, петлите запяха, а птичките отново започнаха да чуруликат своята песен. Драганчо се събуди в леглото си. Той стана и се огледа. Дрехите му бяха сухи. Сякаш нищо не се беше случило.
Той грабна раницата си и хукна към реката. По пътя се опитваше да си спомни коя беше къщата. Изведнъж се спря до къщата на дядо Богдан и се заслуша. Чуваше се същия рев. Момчето се поогледа. Погледът му спря на къщата на дядото.
Тогава баба Вълкана се показа на малкото прозорче и из-вика:
– Драганчо! Драганчо!
Този радостен вик зачуди момчето.
– Как така баба Вълкана ще вика името ми? И то толкова радостна? - зачуди се той.
– Ела да видиш с какво ни дари Господ! - извика отново бабата.
– Идвам! - отговори Драганчо.
Момчето пристъпи в стаичката и какво да види. Дядо Богдан държеше детето в ръце. Очите му се изпълниха с радост.
– Драгане, молитвите ни бяха чути. - разплакан заговори дядо Богдан. – Кръстихме го Найден. Отново имаме за какво да живеем, любовта надделя, Драгане!
Драганчо се огледа. Погледна баба Вълкана.
– Никога не съм я виждал толкова радостна. - каза си той.
В стаята за пръв път от много години се носеше обичта на едно семейство. Вярата отново живееше в тях. Очите им бяха пълни с радост и благоволение.
Тогава момчето вдигна глава нагоре.
– Благодаря! - издума на висок глас.
След което се усмихна и ги поздрави.