автор: tearfly

Зазидана в мрак и мълчание, тичащо през лицето, умъртвяваше времето като болящ зъб – до корен.
Пръстите ѝ смазваха сухата пръст в шепите, хвърляше прахта срещу вятъра, а после изкашляше загубите. Краката ѝ тежаха безмилостно от годините. Всичко беше трудно – да угодиш, да вярваш, да разбираш, без да бъдеш разбран, и пак да вярваш. Да си истински навсякъде, с риск да бъдеш обявен за повърхностен. Да не мъстиш, да си тих и зазидан. Безкраен - защото носиш зрънцето на сътворението.
После се научи да се оттласква и олеква, правеше го само нощем, докато тялото ѝ беше обърнато на ляво и сърцето ѝ спираше, постигна го без усилия, просто носеше кръста да лекува другите, а себе си - не. Сутрин се будеше от брутален взрив в леглото – като върнал се от Оня свят, за да докрета до следващата нощ, когато пак излизаше от старото си тяло, обличаше най–красивата рокля и олекваше. Косите ѝ носеха уханието и цвета на зряло жито, полюшвано от тежките къдрици – там, където с нежни пръсти бе достигала любовта. Поне не бе живяла напразно.
Отваряше лабиринтите на миналото и се усмихваше – нищо напразно – в името на живота.
Един ден оттласна небето от раменете си.
Прескочи отвъд зримото и спря да се връща.