Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: zlatin139
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13931

Онлайн са:
Анонимни: 416
ХуЛитери: 2
Всичко: 418

Онлайн сега:
:: lirik1
:: marathon

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2021 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31           

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДо утре в 42
раздел: Хумор и сатира
автор: flood

Напоследък избягвам да пиша. Изобщо – избягвам да живея. Не е защото съм мъртъв. Такъв съм по рождение. Но ме кефи да избягвам. Ето например – избегнах погледа на един циганин и той опита да ме удари с кьопавата си ръка в автобус № 42, знаете го, возилото, дето води циганите към София, а софиянците ги отвежда във „Филиповци“ – сещате се, нали?
Та тоя съавтобусник ме зяпаше втренчено и без разумна причина. Реших да му отговоря, като вперих очите си в неговите – признавам, че за мен беше болезнено, понеже не обичам да гледам в мрачни празнини, в пещери и в сухи кладенци. Усетих силата на удара му в главата си с известно закъснение, очевидно се бях замаял от видяното. Отвърнах незебавно и доста убедително, имам мощен юмрук, смазах го направо, но ме подсекоха другарите му. Стана цяла битка. Дойде жандармерия. Накрая се оказа, че аз единствен нямах билет за автобуса и ме глобиха. Устата ме болеше, фъфлех, нямаше как да обясня, че съм с карта. Пък и нали ромите ми гепиха портфейла за гражданска проверка пред лицето на полицията – те са от една партия! И от един дол дренки. Не бива човек да си носи картата за градския транспорт в портфейла. От мен да го знаете. Ако в автобуса ви откраднат портфейла, нека само парите да задигнат. Трябва да си имате друг потрфейл – за лични документи. Например един за лична карта. Тя служи. За какво не сесещам, но служи. Отделен портфейл да си имате за билети за градски траснпорт – надупчени. Сгащи ли ви велосираптор или както там му викат на контрольора, пъхате му в лицето тесте от надупчени билети да си търси своя тикет, надупчен според подредбата на зъбите на неизбежно повредения щрайбер, шублер, перфоратор или как беше - шмайзер, щом му е угодно – да дири: който търси, намира.
Човек трябва да се движи поне с три портфейла, за да се идентифицира пред властите, а ако няма пари за толкова – поне с един автомат калашников втора употреба. Извади ли изпод шлифера, все ще има какво да покаже като документ за самоличност – било пред щрайбера, било пред шублера, било пред шмайзера.
Това си е цяла философия. Кое ли? Общуването. Простаците и богаташите не обичат да ги гледаш в очите, защото са безочливи. Казвам го във връзка с погледа на циганина. Зяпа ме и вика:
– Че пиеш ли една водка с мене, а? Земах пенция! Цела пачка мангизи. Не? Не ли рече? Болен ли си? Еле па оти съм сиган ле, а? Не сам. Па не. Щом сме у тоя рейс, сички сме сигани. Нал тъй? А? Педерас смотан... Сърдиш ме. А тогаш нема какво да говориме вече.
Задрямва съседът сиган по седалка. След пет минути се събужда и ме сръгва:
– Тоя рейс надека оди?
Казах му.
– Нема какво да говориме повече! – отвърна ядосано и се обърна с лице към стъклото.
Не знам защо, не съм достатъчно безумен да обясня причината, поради която хората не обичат да ги гледат в очите. Но е така. Прекрасно се чувстват, когато гледат в стъкла, на които очите им не се виждат. Да гледаш през стъкло е много по-удобно, отколкото да гледаш през очи.
Мисля си за Анжела.
Това е хубава мисъл.
Улових я в морето. Беше преди около десет години. Карах чисто нова хонда и луната – огромна, черна и зла – беше наполовина потънала в морето. Или пък обратното – морето я беше избутало нагоре, към пясъка, за да не потъне. Кефеше ме да шофирам тая хонда, защото имаше силни уредби. Музиката кънтеше в ушите ми, аз пеех в купето, куфеех без причина, а луната беше Анжела. Знаете ли какво е Анжела? Аз знам. Някой ден ще ви кажа.
Хондата беше ужасна – казах, че ме кефеше като звучене, но не и като возия. Последен модел, най-скъпият. Тресеше се отвсякъде. Нещо средно между мотоциклет и каросерия на зил. Зиловете са по-устойчиви, но нямат джипиес. И тонколони нямат.
Трябваше да минат години, за да разбера, че на Луната вече е стъпвал някой и си е забил знамето в нея – досущ като в Анжела. Все не ми се вярваше. Дори обратната ѝ страна са опипали китайците – тези хищни пипалца на цивилизацията. Жалко за Анжела. Тя грееше добре. И отпред, и отзад. Някой ден ще ви разкажа как китайците я изядоха, ония гадни хора, дето растат на година с милиони само защото не им е комфортно да растат с милиарди; и то заради комунистическа забрана да раждат повече, отколкото джобът и нагонът им позволяват. Ето това е планово производство – всеки сперматозид може да произвежда толкова семена, кокото партията е наредила. Не повече. Но и не по-малко. Всеки полов орган да си има дневник на заработката – ни повече, ни по-малко. Ред и дисциплина. И всичко се отчита в партийната книжка. Я си се изпразнил повече от веднъж на ден – партийно наказание! Бой с пръчки под кръста. Демек – безплодие.
А коя е тая партия, за която стана дума? В Китай се нарича комунистическа. В други комунистически държави като САЩ, Ангола и Бангладеш се нарича демократична. В Русия не се нарича никак.
Стига толкова за Анжела. По-късно може пак.
Идеше реч за автобус 42 – нали по този повод ме повикахте да пиша? Той води от отходния канал на демокрацията, провира се из калните и мърляви улици на квартал „Факултето“, върти по околовръстното и се зауства към работническия квартал на столичната клоака.
В това превозно средство с номер 42 пътуват мечти, мрежи, продукти, керевиз, картофи, смески, овес, цигани, две-три проститутки, ако изключим ученичките, и от време на време – шофьор. Този, последният, понякога слиза да пикае, за да провери дали гумите на рейса не са спукани. Проверява ги, като си насочва душа към тях. Така става ясно, че са пукнати или поне леко издишат и това му дава увереност да продължи. Всеки шофьор знае, че му е спукана работата, щом се страхува от спукана гума. Със спукана гума може да се движиш двайсет километра, ако не ти се скапе джантата, така казват. Със спукана съвест – цял живот може да караш, стига да не ти заяде делкото, шарнира или сърдечния мускул. Така че по-спокойно.
Готин е шофьорът на автобус 42. Един ден ще ви разкажа за него. Голям лайнар.
Та, понеже ме упреквате, че избягвам да пиша, ще положа тук пред вас едно писмо – годно за четене, макар и леко смачкано поради употреба за други нужди. Не е адресирано до вас, ако не искате, не го четете. Не е и до Анжела, тя не заслужава писма, а цветя.
Та ето го – мотамо:
„Драга Анжела,
Извинявай, че ти пиша с мръсни ръце. Отивам да си ги измия. Обичам те.“
Имам над сто такива писма до Анжела. Неизпратени. Но и още стотина – изпращани редовно, но всичките без отговор. Затова задържам следващата пратка. Обичам кратката любов, затова я описвам с кратки, но съдържателни писма. И толкова ли няма какво да ми отговори поне на едно от тях? Например, когато ѝ писах, че навън ще завали дъжд, но у мен вали отдавна, защото я обичам, тя можеше да ми отвърне, че и у нея вали. Или че е пълна суша, та да ми даде повод на я нагостя, за да освежа влаголюбиво. Нищо такова. Мълчи и мълчи. Само и единствено. Хубаво стана, че китайците я изядоха. Ще ви разкажа как стана това, ама друг път.
Анжела ще го оцени.
Така мисля.
До утре.


Публикувано от Administrator на 21.04.2021 @ 14:38:25 



Сродни връзки

» Повече за
   Хумор и сатира

» Материали от
   flood

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

10.05.2021 год. / 02:22:03 часа

добави твой текст
"До утре в 42" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: До утре в 42
от rajsun на 21.04.2021 @ 15:19:46
(Профил | Изпрати бележка)
До утре...)))


Re: До утре в 42
от yd (whereareyouhiding@iaminmyself.org) на 22.04.2021 @ 20:33:42
(Профил | Изпрати бележка) http://www.iaminmyself
Страхотен майсторски стил!

много лирика в разказа!
много ирония в драмата!

"Стана цяла битка. Дойде жандармерия. Накрая се оказа, че аз единствен нямах билет за автобуса и ме глобиха."

Анжела те заслужава!

Ех тези, "вятърни мелници"!

Поздрави!
yd