автор: flood

Един испанец ѝ казал, че готви чудесно и тя оттогава не преставаше да готви. Правеше го от сутрин до вечер, без да подбира коя храна по кое време от деня е уместно да се консумира. През нощта му се налагаше да се върти в барабанения кошмар на двете съдомиялни машини, които озвучаваха кухнята тревожно и донякъде ритмично.
Оказа се, че испанецът е циганин, но това се разбра година и половина по-късно, когато съпругът на Вили, както беше името на готвачката, получи призовка да се яви в съда на първото заседание по бракоразводното дело. Той се беше изнесъл от апартамента им, защото испанецът идваше всеки ден да се храни у тях без предупреждение, а той ядеше много и поне по четири пъти, Вили не спираше да експериментира с нови рецепти в кухнята и положението стана дотам нетърпимо, че единственото време, в което можеше да се живее що-годе нормално в това жилище, бе нощта. Ала нощем Вили хъркаше нечовешки – от умора или от наслада, че е задоволила прищевките на любимия ѝ испанец. За съдомиялните вече казахме.
– Това не се търпи! – отсече съпругът. И напусна обителта им.
Вили дори не го попита защо си тръгва и дали ще се върне. Само след няколко дена испанецът усети отсъствието му и често оставаше след вечеря за по-дълго. Например за закуска.
В съда го попитаха:
– Защо сте против развода, след като нещата са се стекли така при вас?
Беше му трудно да отговори.
Молителката, Вили, беше упълномощила мастит адвокат, който да брани интереса ѝ. Тя самата не се яви на делото.
– Моля, отговорете! – изкрещя съдията. Имаше вид на вечно гладен човек.
– Ами – пророни съпругът, – аз не знам защо тя иска да се развеждаме. Трябва да поговорим.
– Как ще говорите, след като сте я напуснали без да я уведомите за причините? Вие сте безотговорен човек. Вероятно не познавате смисъла на брачните отношения. Интересувате ли се изобщо как и с какво живее тя?
– Не, през тази година и половина просто дишах чист въздух. През нощта спях. Друго не ме интересуваше. Допускам с кого живее, а как – не ме интересува.
– А знаете ли, че през това време съпругата ви е родила испанче?
– Не, и това не знаех. Испанче, значи?
– Да, кръстено е Киро. Просто ви информирам.
– Благодаря. Това е типично испанско име. Нали?
– Знаете ли нещо за Вили изобщо? – избухна на свой ред адвокатът, строг и несправедлив човек от старата школа юристи, които умеят да хвърлят вината напосоки, докато се лепне върху някого, най-често върху този, който не може да се отбранява подходящо.
В крайна сметка делото приключи в полза на Вили. Роденото по време на брака дете се смяташе за син на съпруга ѝ. Такъв бил законът.
Тя наистина беше родила здраво и красиво мургаво момченце. Ала то се разболя внезапно и тежко от тиквената супа, която се наложи да погълне рано сутрин с две печени ябълки и крем карамел с дюля. Получи диария и не спря да повръща в продължение на три дни. Приеха го в болницата и там вероятно щяха да го излекуват, ако Вили не носеше скришом на обяд и на вечеря по някой от своите сладкиши, които милото детенце нямаше сили да откаже да изяде.
И в тази история нямаше да има нищо поучително, красиво или смислено, ако в крайна сметка нещата не се бяха развили по-най-благоприятния за всички участници начин: Вили живее самотна в огромния апартамент, циганинът беше откраднал по навик някакав златен пръстен от заложна къща, осъдиха го за дребно хулиганство по бърза процедура, понеже намериха пръстена у него, а той обяснил, че го откраднал от Вили, а не от някаква заложна къща; заспорил, ядосал се даже циганинът, достойноството си почувствал накърнено и се сбил с полицая. Сега лежи в затвора. Съпругът, този окаян и объркан нещастник, се ожени повторно и, казват, съвсем сполучливо, а малкото момченце беше прибрано в приют, където оздравя и дори проговори след време. Всичко това показва, че нещата винаги се нареждат по начина, както са трябвали да бъдат преди някой да ги обърка.